Помнете кои сте

Едно от удивителните неща в Новия Завет е колко много истина може да бъде „наместена“ в доста малко пространство. Да вземем например урока за тази седмица, който разглежда 2 Петър 1:1-14. В тези четиринадесет стиха Петър ни преподава оправданието чрез вяра. След това преминава към това какво може да направи Божията сила в живота на онези, които са се предали на Исус. Говори за невероятната истина, че можем да станем „участници в Божественото естество“ (2 Петър 1:4) и че можем да бъдем освободени от покварата и похотите на света.

Всъщност получаваме не само един вид каталог на християнските добродетели, но и те са подредени в определен ред. Едната следва другата, след нея следващата и така нататък, докато стигнат кулминацията си в най-важната от всички тях.

Той пише също какво всъщност означава да бъдем в Христос и да сме „очистени“ (2 Петър 1:9) от нашите стари грехове, а след това въвежда идеята за увереност в спасението и обещанието за вечен живот във „вечното царство“ (2 Петър 1:11) на Господа.

И накрая дори се наслаждаваме на кратък коментар по жизненоважната тема за състоянието на мъртвите. Колко разнообразни и дълбоки истини само в 14 стиха!

Апостол Петър започва писмото си с думите, че то е отправено към хората, които са „получили еднаква с нас скъпоценна вяра“ (2 Петър 1:1); или „същата като нашата вяра“ (Ревизиран стандартен превод). Думата, преведена като „скъпоценна“, означава „еднакво ценна“ или „с еднакви привилегии“. Той казва, че са „получили“ тази скъпоценна вяра; не че са я спечелили или заслужили, но са я получили даром от Бога. Или както пише Павел: „Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога“ (Ефесяни 2:8). Тя е скъпоценна, защото „без вяра не е възможно да се угоди на Бога“ (Евреи 11:6). Безценна е, защото чрез тази вяра се хващаме за много прекрасни обещания.

Апостол Петър подчертава, че „Божествената сила“ на Исус ни е дала всичко, което засяга живота и благочестието (2 Петър 1:3). Единствено чрез Неговата сила сме живи и само чрез нея можем да придобием святост. А тя ни се осигурява „чрез познаването на Този, Който ни е призовал чрез Своята слава и сила“ (2 Петър 1:3; Йоан 17:3).

Ние сме призовани да обичаме Бога, но как можем да обичаме Някого, Когото не познаваме? Опознаваме Бога чрез Исус, чрез Писаното Слово, чрез сътворения свят и чрез опитностите на един живот на вяра и послушание. Ние опознаваме Бога, докато преживяваме Неговите действия в нашия живот – познание, което ще ни промени. Опознаваме Го и чрез истинската благодат, която ни подарява.

След това Петър казва нещо още по-невероятно – че са ни дадени също и „скъпоценните ни и твърде големи обещания“, които включват възможността да станем участници в „Божественото естество“ (2 Петър 1:4). Човечеството отначало е създадено по Божия образ, но той е силно обезобразен и извратен. Когато се новородим, получаваме нов живот в Исус, Който започва да възстановява Своя Божествен образ в нас. Но трябва да отбягваме покварата и похотите на света, ако искаме тази промяна да се осъществи.

За философите в древния свят е обичайно да изброяват добродетели. Такива списъци често се наричат „каталог на добродетелите“ и има няколко примера за тях в Новия Завет (Римляни 5:3-5; Яков 1:3,4; Галатяни 5:22,23). Доста е вероятно читателите на Петър да познават такива списъци, въпреки че има интересни различия между това, което би написал един философ, и списъка на Петър. Забележете, че той е подредил добродетелите в последователност, така че всяка една да надгражда предишната, докато се стигне до кулминацията на любовта!

Всяка добродетел е от важно значение:

Вяра: В този контекст тя не е нищо по-малко от спасителна вяра в Исус Христос (Галатяни 3:11; Евреи 10:38).

Добродетел: Добродетелта (гр. arête), всякакво добро качество, се приветства дори от езическите философи. Да, вярата е съществено важна, но трябва да доведе до промяна на живота, в който да се проявяват добродетели.

Благоразумие: Петър определено не говори за познание по принцип, но по-скоро за познанието, което идва от една спасителна връзка с Исус Христос.

Себеобуздание/Самоконтрол: Зрелите християни могат да контролират своите импулси особено когато те водят до невъздържаност.

Твърдост/Издръжливост: Твърдостта е издръжливост, особено пред лицето на изпитания и гонения.

Благочестие: В езическия свят думата, преведена тук като „благочестие“, означава етично поведение, произтичащо от вяра в някакво божество. В Новия Завет тя носи идеята за етично поведение като резултат от вярата в единия истинен Бог (1 Тимотей 2:2).

Братолюбие: Християните са като семейство, а благочестието ще доведе до общност, където хората ще бъдат любезни един към друг.

Любов: Петър стига до кулминацията на изброяването, до любовта. И звучи също като Павел: „И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта“ (1 Коринтяни 13:13).

След като ни представя списъка с нещата, към които усърдно трябва да се стремим като християни, Петър казва какъв ще бъде резултатът.

Апостолът подтиква читателите си да живеят според новите принципи, които имат разкрити в Исус. Характеристиките: вяра, благоразумие, самоконтрол, издръжливост, благочестие, братолюбие и любов, „се намират у вас и изобилстват“ (2 Петър 1:8).

Проблемът е, че не всички християни живеят според тези нови принципи. Някои са безделни или безплодни в познаването на нашия Господ Исус Христос (2 Петър 1:8). Такива хора са забравили, че са били очистени от „старите си грехове“ (2 Петър 1:9). Затова, казва Петър, християните трябва да живеят според новите принципи, достъпни за тях в Исус. В Него те са получили прошка, очистване и правото да бъдат участници в Божественото естество. Следователно трябва да се стараят „още повече да затвърдявате вашето призвание и избиране“ (2 Петър 1:10). Няма извинение да продължават да живеят както преди, нито да бъдат „безделни“ или „безплодни“ християни.

„Слушаме доста за вярата, но трябва да чуваме много повече за делата. Доста хора мамят собствените си души, като живеят една безгрижна, нагаждаща се религия, без да носят кръста си“ (Уайт, Елън Г. Вяра и дела. С. 50 – амер. изд.).

В известен смисъл и Петър, и Павел казват: „Помнете кои сте“. А ние сме нови създания в Христос, очистени от греха и участници в Божественото естество. Ето защо можем да живеем живота, за който сме призовани. Очаква се да бъдем като Христос, защото именно това означава да си „християнин“.

През 1956 г. Оскар Калмън написва кратко проучване със заглавие „Безсмъртие на душата или възкресение от мъртвите? Свидетелството на Новия Завет“. Той твърди, че идеята за възкресението е съвсем несъвместима с идеята за безсмъртната душа. Освен това казва, че Новия Завет категорично застава на страната на възкресението от мъртвите.

„Никоя друга моя публикация – пише по-късно той – не е предизвиквала такова въодушевление и такава ожесточена враждебност“.

Изследването на новозаветните свидетелства за смъртта и възкресението убеждава повечето християнски учени, че Калмън е прав. Всъщност Новият Завет защитава идеята за възкресението, а не за безсмъртната душа, продължаваща да живее, след като тялото умре. Например в 1 Солунци 4:16-18 Павел утешава хората, загубили близък човек заради смърт, с информацията, че когато Исус се завърне, ще възкреси мъртвите. В 1 Коринтяни 15:12-57 той дава подробно описание на възкресението. В началото изтъква факта, че християнската вяра е основана на възкресението на Исус. Ако Той не е възкресен, тогава всяка вяра в Него е безсмислена. Но – казва Павел – Христос наистина е възкръснал от мъртвите като първи плод на починалите. И Неговото възкресение прави възможно всички, които са в Него, също да възкръснат.

Павел говори за възкресението на тялото в 1 Коринтяни 15:35-50. Той сравнява новите тела, които ще получим при възкресението, с нашите сегашни тела. Тези, които имаме сега, ще умрат; а онези, които ще получим при възкресението, ще бъдат вечни.

Накратко, когато Новият Завет говори за смъртта, винаги го прави във връзка с възкресението, а не с безсмъртието на душата. Това е важен фон при тълкуването на 2 Петър 1:12-14.

Второто послание на Петър 1:12-14 разкрива причината за написването на това писмо. Апостолът смята, че скоро ще умре и писмото съдържа неговото последно послание или завещание.

Фактът, че очаква скоро да умре, личи от фразите „докато съм в тази телесна хижа (…) понеже зная, че скоро ще напусна хижата си“, които намираме в 2 Петър 1:13,14. Той сравнява тялото си с палатка (скиния), която ще съблече при смъртта. Всъщност до такава степен е ясно, че Петър има предвид своето тяло, когато говори за напускане на хижата, че съвременните преводачи превеждат тези фрази като „докато съм в това тяло (…) тъй като зная, че смъртта ми ще настъпи скоро“ (2 Петър 1:13,14; Нов ревизиран стандартен превод). Нищо в неговия език не подсказва, че когато той „напусне“ хижата или тялото, душата му ще продължи да живее като отделна същност.

2 Петър 1:12-15 придава допълнителна сериозност на неговите думи. Той пише с ясното съзнание, че животът му скоро ще приключи. Можем да съдим за това по собствените му думи: „както ми извести нашият Господ Исус Христос“. Обаче не забелязваме никакъв страх, никакви притеснения, никакви лоши предчувствия. Вместо това той поставя акцента върху благосъстоянието на хората, оставащи живи след него. Иска те да бъдат твърди в „настоящата истина“ и – докато той е жив – ще продължава да ги насърчава да бъдат верни.

Тук можем да видим колко истинска и дълбока е опитността на Петър с Господа. Да, той скоро ще умре, а смъртта му няма да бъде никак лека (Йоан 21:18; Уайт, Е. Деяния на апостолите. Изд. „Нов живот“, София, 1992. С. 243, 244), но неговата безкористна загриженост е насочена към нуждите на другите. Петър наистина живее с вярата, за която говори.

Както видяхме, Петър знае, че скоро ще умре. Знае също (и то отдавна) как ще умре. Защото самият Исус му го е казал. „Истина, истина ти казвам: Когато беше по-млад, ти сам се опасваше и ходеше, където си искаше; но когато остарееш, ще разтвориш ръце и друг ще те върже и ще те води, където не искаш“ (Йоан 21:18).

Как завършва животът му?

„Като евреин и чужденец [а не римски гражданин – б. ред.] Петър е осъден на бичуване и разпъване на кръст. Пред перспективата на тази ужасяваща смърт апостолът си спомня своя голям грях – отричането от Исус в часа на Неговото изпитание. Някога съвсем неподготвен да приеме кръста, сега той смята, че с радост би отдал живота си за евангелието, чувствайки само, че за него, който се е отрекъл от своя Господ, е твърде голяма чест да умре по същия начин като Учителя си. Петър искрено се е покаял за греха си и е бил опростен от Христос, както личи от високата чест, която му е възложена, да пасе овцете и агънцата от стадото. Но никога не успява сам да си прости. Дори мисълта за мъченията в последната ужасна сцена не могат да намалят горчивината на неговата скръб и покаяние. Като последно желание той умолява екзекуторите да бъде прикован на кръста с главата надолу. Молбата му е изпълнена и така умира великият апостол Петър“ (Уайт, Елън Г. Деяния на апостолите. Изд. „Нов живот“, София, 1992. С. 243, 244). Въпреки предстоящите му страшни мъки, Петър е загрижен единствено за духовното благосъстояние на стадото.

Бях си опаковал багажа и се подготвях да вляза в казармата. Баща ми постави ръка на рамото ми и ми даде Библия, която да нося със себе си.

„Ще бъда верен на Бога“, обещах му аз. Знаех, че няма да е никак лесно, но бях твърдо решен да опитам.

Присъедих се към другите новобранци и започнахме да се придвижваме към подготвителния лагер. Командирът направи марша ни възможно най-труден. Трябваше да прекосим река, пълзейки на ръце и колене, а когато водата стана по-дълбока, се наложи да плуваме с тежките раници на гърбовете си.

След като излязохме с пълзене на другия бряг, раниците ни бяха подгизнали, но не ни позволиха да си починем и да се изсушим. Продължихме да вървим с бързи крачки. Веднага след като пристигнахме в лагера, получихме различни задачи за изпълнение. Едва в полунощ имахме възможност да разопаковаме мокрите си раници.

Извадих дрехите си и останалите вещи, изтиснах водата и ги оставих да се сушат. Внезапно зърнах Библията, която моят баща ми беше дал. Въздъхнах, защото бях сигурен, че е унищожена от водата, но когато я докоснах, усетих, че е напълно суха. С удивление я извадих от раницата. Наистина бе суха. Всичко останало в раницата ми бе подгизнало от мръсната вода, а Библията бе суха. Чиста и суха. Така ми бе напомнено, че Бог е с мене.

По време на изтощителното обучение понякога забавях за прекрасното доказателство за Божието присъствие. Исках да спазвам съботата, но това бе много трудно. Молих се на Бога да ми помогне да намеря начин.

Тогава чух, че военните търсят войници, които да преподават на децата на офицерите. Веднага се записах. Благодарен съм, че бях избран за учител и не се налагаше вече да работя в събота.

Докато бях в армията, често говорех за вярата си. Моят съквартирант ми задаваше библейски въпроси и казваше, че вижда нещо по-различно в мене. Прие поканата ми да присъства на евангелизаторски събрания и след време предаде живота си на Исус.

Друг войник бе мюсюлманин. Баща му не желаеше той да стане християнин. Младият човек обаче бе посещавал адвентно училище и бе готов да стои твърдо за Христос. Говорехме много за Бога и не след дълго той стана адвентист.

Знаех, че Бог е с мене. Той бе запазил Библията ми суха в първия ден от обучението и бе направил възможно да спазвам съботата и да водя други при него по време на службата ми в армията.

Мартин Бенгоно е от Камерун.