Павел: мисия и вест

Въз основа на старозаветните пророчески вести, на еврейската история и на живота и ученията на Исус Христос, апостол Павел изгражда християнската идея за историята на спасението, фокусирана върху живота, смъртта и възкресението на Господа. Произхождайки от културна обстановка под влияние както на юдаизма, така и на гръко-римското общество, Павел притежава необходимата прозорливост, която му дава възможност да откъсне евангелието от сложността на гражданските, ритуалните и моралните практики на еврейския живот и да го направи по-достъпно за един мултикултурен свят.

Неговите тринадесет писма до вярващите представят как вярата действа на практика в живота им. Той засяга както доктринални, така и ежедневни теми. Съветва, насърчава и наставлява по въпросите на личната християнска опитност, взаимоотношенията и църковния живот. Въпреки това, във всичките му писма основната тема е „Исус Христос, и то разпънат“ (1 Коринтяни 2:2).

Павел е не само учен човек. Той е и известен като отличен апостол-мисионер, който разнася евангелието от Сирия до Италия, може би дори до Испания. В рамките на едно десетилетие изгражда църкви в четирите провинции на Римската империя.

Тази седмица ще говорим за Павел – за неговата мисия и вест.

При изхода от египетското робство Бог извършва невероятни чудеса като израз на грижата Си за Израел. Следващите поколения евреи си изработват очакването, че всеки нов посланик от Бога трябва да се изявява чрез знамения, чудеса, и свръхестествени дела.

За разлика от тях и в съответствие с тяхното философско и научно наследство, гърците се стремят към рационална основа на вярата си, която да удовлетворява изискванията на човешката мъдрост.

Павел не отхвърля културното и духовното наследство на народите, към които се насочва, а го използва като изходна позиция, за да проповядва разпънатия Христос. Хората, които желаят знамения, ги намират в живота и служенето на Исус, както и в ранната църква. Онези, които искат логична изтънченост и рационалност, ги откриват в аргументите на Павел за евангелската вест. И двата вида хора в края на краищата имат само една нужда, а това е да опознаят възкръсналия Христос и „силата на Неговото възкресение“ (Филипяни 3:10). Начинът, по който апостолът ги довежда до това познание, зависи от аудиторията, на която той свидетелства.

Когато проповядва на слушатели евреи, той изгражда проповедите си върху историята на Израел, свързвайки Христос с Давид и подчертавайки старозаветните пророчества, сочещи към Месия и предсказващи Неговото разпъване на кръста и възкресението Му (Деяния 13:16-41). Тоест, започва с това, което им е познато, което почитат и в което вярват. И от тази начална точка се стреми да ги заведе до Христос.

За езичниците неговите вести включват Бога като Създател, Вседържител и Съдия; навлизането на греха в света; спасението чрез Исус Христос (Деяния 14:15–17, 17:22–31). Изходната му позиция в работата с тези хора е по-различна, отколкото при евреите (или езичниците, които са приели еврейската вяра). Обаче неговата цел пак е да ги заведе при Исус.

Като умел събеседник, в своята мисионерска работа апостол Павел използва познатото, за да обясни непознатото. Той взема ежедневни примери от гръко-римския свят, за да илюстрира практическата реалност на новия живот в Христос. Извлича своите учебни метафори по-специално от две области в света на новите християни – атлетите с техните състезания и римските войници.

Светът на Павел, както и нашият, е запленен от атлетичните постижения. Древните гърци изразяват любовта си към състезанията, като векове наред провеждат не по-малко от четири отделни цикъла олимпийски състезания в различни части на Гърция. Римляните наследяват и още повече развиват атлетическите игри. Надбягването е сред най-популярните събития и включва състезание на мъже в пълно бойно снаряжение. Популярна е също и борбата. Атлетите тренират усърдно и победителите са богато награждавани. Етническата принадлежност, националността и социалното положение почти нямат значение, тъй като целта е да се постигне издръжливост и добри резултати.

Започвайки от Август, римските императори заместват временните наемници с професионални воини, създават гарнизони за тях из цялата Римска империя и подобряват и стандартизират тяхното снаряжение и оръжия. По времето на Павел войниците се набират от различни етнически и национални групи, без значение дали са римски граждани. Заради наградите, които получават в края на службата си, войниците се заклеват в пълна вярност към управляващия император, който в случай на война лично ги повежда в битка.

Вероятно в последното писмо на Павел той прилага военния живот и атлетиката към своето собствено гледище за живота си като християнски мисионер: „Аз се борих в добрата борба, пътя свърших, вярата опазих“ (2 Тимотей 4:7).

В английските преводи на писмата на Павел думата закон се появява около сто и тридесет пъти, а в Деяния на апостолите – около двадесет. Апостолът се опитва да накара своите слушатели и читатели, независимо от културната им среда, да разберат, че „законът“ има няколко значения, особено за евреите. Закони като Десетте заповеди са валидни за всички хора във всяка епоха. Но някои други видове закони в Стария завет и в еврейската култура той не смята за задължителни за християните.

В произведенията си Павел използва думата закон в широк смисъл за правилата на религиозните церемонии, гражданския закон, здравните закони и законите за очистването. Пише за това, че сме „под закона“ (Римляни 3:19), и за това, че сме „освободени от закона“ (Римляни 7:6). Описва „закона на греха“ (Римляни 7:25), но също и „закона [който] е свят“ (Римляни 7:12). Споменава „Моисеевия закон“ (1 Коринтяни 9:9), но също и „Божия закон“ (Римляни 7:25). Колкото и объркващо да звучат тези изрази за не-евреите, за вярващия евреин, възпитан в еврейската култура, контекстът изяснява за кой закон става въпрос.

Апостол Павел разбира, че церемониалните закони, описващи в подробности начина, по който човек се приближава до Бога, еврейското светилище и жертвите престават да бъдат валидни след кръста. Те са изпълнили целта си за своето време, но сега повече не са необходими. (Тази идея ще стане особено очевидна след разрушаването на храма.)

Обаче при Моралния закон, изразен в Десетте заповеди, въпросът е съвсем различен. В писмата си Павел цитира някои от тези заповеди и намеква за други като за универсални етични изисквания към всички хора – както евреи, така и езичници. След като пише против практикуването на грях, апостолът не би искал по никакъв начин да омаловажава именно Закона, който определя какво е грях. Това би имало толкова смисъл, колкото да предупредим някого да не превишава ограничението на скоростта, докато същевременно му казваме, че знаците за ограничението на скоростта повече не са валидни.

Няма съмнение, че кръстът на Христос е централната тема на всичко, което Павел живее и поучава. Но той не прави това във вакуум – предава го в контекста на другите учения. А едно от тях, може би най-тясно свързаното с кръста, е възкресението, без което кръстът би бил безсмислен.

За съжаление, повечето хора, поддържащи християнските традиции, както и тези, изповядващи нехристиянски религии, вярват силно в безсмъртието на човешката душа. Обаче в противовес на това вярване Павел подчертава постоянно, че:

1. Само Бог притежава безсмъртие (1 Тимотей 6:16).

2. Безсмъртието е Божи дар за спасените (1 Солунци 4:16).

3. Смъртта е сън, докато Христос се завърне (1 Солунци 4:13–15; 1 Коринтяни 15:6, 18, 20).

Поклонението в почти всички религии включва безброй фалшиви учения, основани на неправилната концепция за безсмъртието на душата. Тези заблуди включват прераждане, молитви към светии, поклонение пред духовете на предците, вечно горящ ад и много от практиките на „Ню Ейдж“ (като свързване с духове и астрална проекция). Истинското разбиране на библейското учение за смъртта е единствената реална защита срещу тези безбройни и огромни заблуди. За огромно съжаление именно хората, които се противопоставят най-много срещу тази истина, са християните от другите деноминации.

Апостол Павел е усърден работник със силно присъствие и всеотдайност спрямо целта. Такива личности могат да бъдат самотници с малко приятели, но с много почитатели. Обаче при пътуванията си той често е придружаван от двама или трима помощници. Поне осем от тези близки съработници са споменати по име (Деяния 13:2; 15:22, 37; 16:1–3; 19:22; Колосяни 4:7, 10, 11; Филимон 24). Към тях трябва да се прибавят поздравите в Римляни 16 гл. към 24 човека, освен общите поздрави към семействата.

Апостолът вярва в екипната работа, особено в нови обстоятелства. Същевременно обаче понякога има разногласия със своите съработници.

„Именно в този момент Марк, съкрушен от страх и обезсърчение, се поколебава за момент дали да се отдаде с цялото си сърце на Господнето дело. Несвикнал с трудности, той загубва кураж заради опасностите и лишенията по пътя (…) Това дезертьорство кара Павел за известно време да си създаде неблагоприятна и дори сурова преценка за него. От друга страна, Варнава е склонен да го оправдае заради липсата му на опит. Той се притеснява, да не би Марк да се откаже от служенето, защото вижда в него качества, които биха го направили полезен работник за Христос“ (Е. Уайт, Деяния на апостолите. С. 169, 170 – амер. изд.).

Разказът в Деяния на апостолите разкрива, че Павел очаква сътрудниците му да бъдат твърди сред трудностите и опасностите на мисията. За него задушевният екип представлява църква в миниатюра. Той подчертава колко е важно да се дава добър пример – подражателният модел на мисията. Преданите и любящи взаимоотношения между членовете на екипа стават образец за църквите, които често се създават на основата на семействата. Екипът още представлява идеалната обстановка за обучаване на нови евангелизатори и мисионери. Разбира се, нещата невинаги вървят гладко, както в случая с Йоан Марк.

Апостол Павел е сравняван с ефекта на пеперудата от Теорията на хаоса: че „потрепването на крилата на една пеперуда в Калифорния причинява ураган в Азия“. Неговата работа като писател и проповедник помага за превръщането на една еврейска секта в отдалечен край на Римската империя в световна религия. Идеите, представени в неговите 13 писма, вероятно са упражнили по-голямо влияние от всяка друга гръцка литература.

1. Павел избягва мъченичеството, като отива в Атина, интелектуалния център на гръко-римския свят. Градовете осигуряват прибежище за бегълците, включително за християните. Апостолът не губи никакво време; след като разглежда религиозните паметници в града, той излага аргументите си пред евреите и проповядва на пазара. Прочетете Деяния 17:16–31. Какъв е подходът на Павел към тези хора и как това ни помага да разберем колко е необходимо да правим вестта подходяща за различните групи хора? Същевременно, вижте как той ни най-малко не разводнява истината, нито прави компромис с нея, за да достигне до тези хора. Как можем да бъдем сигурни, че не правим компромиси със съществени вярвания, в нашите опити за евангелизиране?

2. Защо състоянието на мъртвите е толкова важно учение? Кои са някои от многото заблуди и измами, от които тази истина ни предпазва? Какво ще кажете за вашата собствена култура? Срещу кои вярванията може да ви бъде защита?

3. Поразсъждавайте още малко върху въпроса за ролята на знаменията във връзка с вярата, както и за ролята на логиката и разума. Нека тези от групата, които желаят, да разкажат как са повярвали и каква роля са изиграли в тяхната опитност фактори като знамения или логика и т.н. Освен това каква роля трябва да имат тези фактори, не само за да повярваме, но и за да останем във вярата?

4. Какво ще кажете за повечето хора във вашето общество? Какъв е техният произход? Кои вярвания са най-широко разпространени? Въз основа на знанията ви за техните вярвания и произход, обмислете внимателно кой е най-добрият подход, за да ги достигнете. Кои са някои от „клиновете“, които биха ви позволили да се свържете с тях по такъв начин, че да не ги отблъснете?

Останах в болницата цели две седмици, изпитвайки силна болка, но постепенно започнах да се възстановявам. Много пастори ме посетиха. Някои казваха, че Бог ме е поразил, защото съм посещавал адвентната църква. Адвентният пастор ме посети няколко пъти и ми донесе книга, озаглавена „Великата борба”. Имах много време за четене и до момента на изписването вече я бях прочел. Когато адвентният пастор дойде у дома, аз имах много въпроси към него.

След като се възстанових достатъчно, за да проповядвам в моята църква, започнах отново да посещавам адвентистите и да си записвам проповедите на пастора. Разбира се, не му казвах какво правя. Не казвах и на моите църковни членове откъде взимам материалите.

Веднъж адвентният пастор изнесе проповед за съботата. Преписах и нея. След моята проповед църковните членове ме попитаха защо провеждаме богослуженията си в неделя, след като съботата е Божият свят ден.

Внезапно осъзнах, че съм попаднал в капан в резултат на собствената си хитрост. Имах нужда от повече информация, за да отговарям на въпросите на църквата. Посетих адвентния пастор и го помолих да изучаваме Библията заедно, като започнем от темата за съботата. След като проучихме темата, аз му зададох всички въпроси, за които смятах, че моята църква ще зададе. След това свиках всички, за да им обясня същия библейски урок върху съботата. Не всички се заинтересуваха от тази нова истина, но мнозина искаха да научат нещо повече.

Църковните лидери в моята деноминация разбраха, че проповядвам адвентни доктрини. Казаха ми, че ако настоявам да проповядвам като адвентен пастор, не мога да продължа да съм пастор в моята църква. Тогава бях вече повярвал в съботата и в други библейски истини, които научих от записването на проповедите на пастора.

Реших да стана адвентист, църквата ми да стане адвентна и да взема със себе си всички църковни членове, които проявяваха интерес. Неделята се превърна в ден за изучаване на Библията. Няколко адвентни пастори дойдоха да ми помагат да уча хората. Няколко месеца изучавахме Библията усилено и се опитвахме да разберем Божията воля за живота ни и за църквата. След това се проведе кръщение на 20 членове от моята църква, които се присъединиха към адвентното семейство. След известно време бяха кръстени още 13 души. Повече от половината членове на нашата малка църква се присъединиха към Църквата на адвентистите от седмия ден.