Смирението на небесната мъдрост

В много средноголеми и големи фирми се развива така нареченият синдром на „средния ръководител” – работникът на някаква ръководна позиция „се закичва” с нещо, което все още няма – повече уважение, по-висока заплата, по-предна позиция и пр. Това нездраво отношение с времето се разширява и човекът започва трескаво да се стреми към повече. Симптомите може да включват подмазване и сервилни забележки към онези, от които зависи, и обратно – нелицеприятни коментари относно колеги – и всичко това гарнирано с дух на егоистично съперничество. Когато известен телевизионен водещ стигна до върхова позиция, без да премаже никого по пътя си, колегите му отбелязаха с възхищение: „Трупове нямаше”.

Приятно е да мислим, че егоистичното съперничество се ограничава само до светските организации, а в църквата нещата се случват по съвсем друг начин. За нещастие Писанието заявява, че прекалено често се случва вярващите да „функционират” в съответствие със светската „мъдрост”.

Нека видим през следващите седем дни какво има да ни каже Божието Слово относно тази злощастна реалност.

Някои тълкуватели смятат, че цялата трета глава от Посланието на Яков описва задължителните (или забранените) качества на един учител. Естествено е „мъдрите и разумните” да са добри кандидати. Но обсегът се разширява и обхваща цялата църква. Мъдростта, която Яков описва тук, а и в цялото послание, не се състои в интелектуално многообразие, така ценено от древните гърци и от много жители на Западния свят днес. Мъдростта се изявява по-скоро в поведението и в начина на живот, което подсказва и гръцката дума, употребена тук – anastrophe – превеждана като „държание, поведение” (използвана също в 1Тимотей 4:12; Евреи 13:7; 1Петрово 1:15; 2:12). Нашите действия и поведение изявяват доколко мъдри сме всъщност. Исус проповядва същото – „Мъдростта се оправдава от делата си” (Матей 11:19).

Интересно, единственото място в Стария Завет, където се среща изразът, превеждан като „мъдри и разумни”, откриваме в напътствията на Моисей към Израел да пази всичките заповеди, които Бог им е дал: „Пазете ги и вършете ги, защото това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената, които, като чуят за всички тези повеления, ще рекат: „Ето, мъдри и разумни люде са тези на този велик народ” (Второзаконие 4:6).

И обратното – „горчивата” вода, спомената в Яков 3:11, произвежда „горчива завист и крамолничество” (стих 14) в църквата. Последната дума е превод на гръцката eritheia, която означава „настървено преследване на лични интереси” (Спичка, Ч. Теологичен речник на Новия завет. Hendrickson Publishers. Т.2, стр. 70). Подобно отношение звучи повече като отношението на Сатана в небето, отколкото като подобаващо на християните в този свят. Ако не направим съзнателен избор да умрем за себе си и да предадем своята воля на Господа, всички сме в опасност да се държим точно по начина, срещу който ни предупреждава Яков.

Мъдростта, която притежаваме, естествено, е „земна”, „животинска”, „бесовска” и лишена от Духа. Това не бива да ни изненадва. Преди хилядолетия Соломон говори за „път, който се вижда прав на човека”, но е „пътища към смърт” (Притчи 14:12; 16:25). В същността си тази мъдрост е разрушителна. Ако завистта и егоистичните амбиции се подхранват и изразяват, естественият резултат е безредие и раздори – нещо като ситуацията в Коринт (виж 2Коринтяни 12:20, където са използвани няколко от тези думи).

Наистина, Яков нито веднъж не споменава директно Светия Дух, но идеята за новорождението е представена ясно. Апостолът очевидно предпочита земеделската метафора на сеитбата и обирането на плода, вероятно въз основа на Исусовите притчи, в които Словото се „засява” в сърцата на хората, когато чуят евангелската вест (виж Матей 13:3–9, 18–23). Небесната мъдрост е „пълна с милост”, както и с „добри плодове”. Както вече отбелязахме, въпреки акцента, който Яков прави върху послушанието и добрите дела като плод на вярата, милостта триумфира дори над съда (Яков 2:13). С други думи, истинската мъдрост не само е кротка и смирена като Исус, но и миролюбива, нежна, милостива и прощаваща; готова да подмине грешките на другите, да не ги критикува, нито да ги съди.

Началните стихове на Яков, 4 глава описват вярващи, настръхнали един срещу друг поради горчиви вътрешни несъгласия. За външните крамоли в църквата си има вътрешни причини – ненаситната жажда за удоволствия (гръцката дума, употребена тук, е в основата на съвременната дума „хедонизъм”). Тези греховни желания, които Павел метафорично отнася към „плътта”, водят активна война срещу по-висшите духовни импулси. Християнският живот включва и продължителна битка която, ако не бъде овладяна от „мъдростта, която е отгоре” (Яков 3:17), се разпръсва из цялата църква и причинява духовни травми на вярващите.

Тези стихове съдържат директни препратки към Десетте заповеди: „Пожелавате, но нямате (...) карате се и се биете, но нямате” (Яков 4:2). Споменаването на проблема със завистта, ламтежите и необузданите желания и страсти (сравни с Яков 3:14, 16) отразяват гледна точка, подобна на тази, която Исус излага в Планинската проповед – важни са не само външните действия, но и вътрешните подбуди. Следователно споменаването на убийството е вероятно в по-широк смисъл и обхваща гнева. Едва ли в ранните църкви има убийства между членове. Но от книгата „Деяния на апостолите” научаваме, че има случаи, особено в Ерусалим, където живее Яков, на предателства, които лесно довеждат до арести и смъртни присъди на църковни членове.

„Любовта към себе си е тази, която ни носи безпокойство. Когато сме родени отгоре, ще имаме същия ум, който има Исус – умът, който Го кара да смири Себе Си, за да може да ни спаси. Тогава няма да търсим най-високото място. Ще копнеем да седим в Неговите нозе и да се учим от Него” (Е. Уайт, Копнежът на вековете. Глава „Поканата”, стр. 197. Изд. „Нов живот”).

Правейки връзка с библейското учение за Израел като Божия невеста, Яков оприличава увлечението на вярващите по светските обичаи и повлияването им от светските отношения с духовно прелюбодейство. На практика те си избират друг учител и господар.

Следващият стих – Яков 4:5 – не е лесен за тълкуване. Някои го наричат „най-трудния стих на Новия Завет”. Повечето преводи отразяват двузначността на гръцкия му оригинал. Едни смятат, че „духа” се отнася за Светия Дух („Духът в нас (...) ревнува”; „Той ревниво желае Духа... ”). Други смятат, че се отнася за човешкия дух („Бог ревниво копнее за духа, който е направил да живее в нас”; „Той ревниво копнее за духа, който е заселил в нас”). Вторият вариант, използван и от Новия международен превод, съвпада с граматиката и контекста по-добре, но независимо от превода, смисълът на стиха не е напълно ясен. След внимателно изследване на синтаксиса на текста и непосредствения му контекст, стихове 5 и 6 могат да бъдат преведени така: „Или смятате, че Писанието напразно говори срещу завистта? Духът, който Той е положил да обитава в нас, копнее, но Той дава повече благодат. Затова казва: „Бог се съпротивлява на горделивите, но дава благодат на смирените” (Яков 4:5, 6, превод на автора).

Както изясняват стихове 1-4, човешкият дух (или „сърце”) е пропит от желания, които макар сами по себе си да не са зли, са изкривени от греха и насочени към нечестиви пътища. Единственото реално разрешение на човешкия проблем е благодатта. Само че гордостта ни поставя в положение, в което не можем лесно да приемем тази благодат. Някой си е казал, че получаваме благодат подобно на просяк, подложил канчето си под водопад. Само смиреният и кротък човек, осъзнал своята крайна нужда и зависимост, е отворен да получи благодатта – незаслужената милост – изливана върху онези, които по никакъв начин не я заслужават. Елън Уайт пише: „Нашата голяма нужда е единственото, с което можем да настояваме за Божията милост” (Копнежът на вековете. Глава „Стотникът”, стр. 187. Изд. „Нов живот”).

„И така, покорявайте се на Бога, но противете се на дявола и той ще бяга от вас” (Яков 4:7). Обърнете внимание на поредността на заповедите. Ако се опитаме да се съпротивим на дявола с наши собствени сили, какви шансове имаме? Седем юдейски екзорсисти се опитват да изгонят демон от обладан човек в името на Исус и на Павел вместо заклинание, но обладаният човек така ги напада, че те избягват голи и ранени (Деяния 19:13–16). Така че, за да можем да се съпротивим на дявола, имаме нужда първо да се предадем на Бог и на Неговата воля. Всъщност, предприемайки тази стъпка, фактически вече се съпротивляваме на дявола.

В същото време нека не смятаме, че първите читатели на Посланието на Яков никога до този момент не са се предавали на Бога. Яков очевидно пише до вярващи хора. Ето защо трябва да възприемаме себепредаването ни на Бога по-скоро като ежедневно действие и като съпротивляване на дявола, когато ни напада с изкушенията си.

Апелът за промяна в тези стихове е кулминацията на всичко казано от Яков до 3:13. В откъса от посланието, който изследваме тази седмица, е представен контраст между небесната мъдрост и бесовската мъдрост; между гордостта, която въздига себе си, подобно на дявола (виж Исая 14:12–14), и смирението, което означава предаване на Бога и снишаване. Освен това още веднъж се подчертават неверността към Божия завет (Яков 4:4) и състоянието на колебание (Яков 4:8, сравни с 1:8). Следователно призивът да се предаваме на Бога е нещо повече от обикновено морализиране – това е призив към покаяние, подобен на този на Исус (Лука 5:32).

Как човек трябва да се покае? Яков изрежда стъпките (базирано на Псалм 24:3–6): (1) приближи се към Бога и Той ще се приближи към теб; (2) очисти ръцете си и сърцето си (това означава както делата, така и мислите); (3) скърби, тъгувай и плачи за недостатъците си, осъзнай още веднъж, че единственото, с което можеш да настояваш за Божията благодат, е твоята нужда.

„Сърцата на мнозина страдат под товара на грижите, защото се мъчат да достигнат стандартите на света. Те са избрали да служат на него, приели са неговите тревоги, придобили са неговите навици. Така характерът им е деформиран и животът им се е превърнал в товар. За да задоволят амбициите и светските си желания, те нараняват своята съвест и си прибавят допълнителния товар на угризенията. Постоянните тревоги изцеждат житейските им сили. Нашият Господ желае те да оставят настрана хомота на робството (...) Умолява ги да търсят първо Неговото царство и Неговата правда и им обещава че всичко необходимо за този живот ще им бъде прибавено” (Е. Уайт, Копнежът на вековете. Глава „Поканата”, стр. 196. Изд. „Нов живот”).

1. Разсъдете за двата вида мъдрост, които обсъдихме в частта за понеделник, и направете списък с мислите, които свързвате с всяка от тях. Сега си спомнете за случаи през седмицата, когато трябваше да вземете важни решения или да извършите важни действия. Кой вид мъдрост използвахте?

2. Както бе споменато в частта за неделя, Бог обещава на Израел, че ако пазят законите Му, околните народи ще им се възхищават, че са „мъдри и разумни люде”. Не довежда ли това обаче Израел до гордост? Разбира се, тя е пълна противоположност на небесната мъдрост, която води до смирение. Какво се случва с тях и как ние да избегнем тяхната грешка? Защо правилното разбиране на истинското значение на светилището би трябвало да бъде най-добрата им защита срещу гордостта? Защо кръстът за нас днес е върховната защита срещу гордостта?

3. Прочетете отново цитата от Елън Уайт по-горе. Каква част от светските стандарти се стремим да покрием? Задължително ли е винаги тези стандарти да са нещо лошо? В същото време толкова често четем за хора, които според светските стандарти би трябвало да имат всичко, но въпреки това животът им е пълна катастрофа. Какво ни говори това за измамната същност на „офертите” на света? Но най-важното е как да се научим да се съпротивляваме на света и да помагаме на младите хора, които лесно се подлъгват по лъжливите му обещания, да не падат в неговите капани?

4. Размишлявайте още малко за смирението. Защо то е толкова важно в живота на вярващия човек? Защо гордоста е смъртно опасна за всеки, който желае да следва Исус?

На Виталиано не се нравело да има домашна църква в съседство. Решил, че когато чуе песните на вярващите, ще усили радиото си на пълна мощност с рок музика. „Това ще им е за урок - помислил си той. – Ако обезпокоя събранията им, те ще си намерят друго място за събиране и повече няма да ги виждам в моя квартал.” Той пускал музиката силно няколко месеца, но групата продължила да се събира. Никой не се оплакал. Няколко души от църквата, които го познавали, били по-любезни от всякога с него.

Тъй като Алексей посещавал библейския клуб, това отворило сърцето на Мигдалия за дългогодишното й желание да опознае Бога. Тя започнала да чете Библията и да изучава библейски уроци заедно с Розабел. Понякога Мигдалия четяла Библията толкова продължително, че пренебрегвала домашните си задължения. Когато веднъж Виталиано се завърнал у дома и открил, че къщата е в безпорядък, попитал майка си какво се е случило. Отговорът й го изненадал: „Съпругата ти прекара целия ден в четене на Библията и не й остана време да почисти къщата.” При друг случай майка му го осведомила: „Мисля, че Мигдалия ще посети домашната църква в събота сутринта.”

Виталиано подозирал, че съпругата му посещава църквата. „Да не си решила да ставаш християнка? – Попитал той. – Не желая повече да ходиш на това място!”

Веднъж Виталиано заварил Мигдалия да изучава Библията. Сграбчил Библията и заплашил, че ще я хвърли в огъня. Но когато отворил вратичката на печката, бил обзет от страх. „Дали Бог няма да ме накаже за това, че горя Библия?”, зачудил се той. Затворил печката и хвърлил Библията в спалнята.

След няколко дни намерил Библията на една етажерка. Отворил я и погледът му се спрял на Малахия 3:17: „Тия ще бъдат Мои казва Господ на Силите, Да! избрана скъпоценност.” Виталиано затворил Библията. Разбрал, че Бог му казва, че съпругата и детето му принадлежат на Бога. Не се решавал повече да им забрани да посещават църквата.

След няколко дена синът на пастора дошъл да го посети. Двамата били приятели от много години, макар че Виталиано ненавиждал Бога. „Приятелю, казал му човекът – тази вечер имаме програма и бих желал да те поканя да ни посетиш.”

Виталиано тъкмо поставял големите говорители на стерео уредбата, за да може да обезпокои религиозното събрание. „Облечен съм в работни дрехи и съм мръсен.” Приятелят му предложил да го вземе със себе си и Виталиано неохотно се съгласил.

В програмата имало много музика и Виталиано я харесал. Когато го поканили отново, той пак отишъл. Малко по малко сърцето му омекнало.

След няколко седмици приятелят му го поканил да изучават заедно Библията. Виталиано се съгласил. Започнал да посещава богослуженията в домашната църква, която толкова често бил осъждал и чиито служби се опитвал да прекъсне.

По време на кръщението Виталиано свидетелствал: „Моят син бе този, който доведе цялото семейство при нозете на Исус.”