Всемирният конфликт за Божия характер

Адвентистите от седмия ден разбират реалността на библейската концепция, наречена „великата борба между Христос и Сатана”. Ако си послужим с философски термин, това е „мета-повествование” – величествена история, надхвърляща пределите на земята, която ни помага да обясним света и всичко случващо се в него.

В центъра на тази борба е светилището, което (както вече видяхме) представя тема, повтаряща се постоянно от началото до края на спасителната история – изкуплението на човека чрез смъртта на Христос. Разбрана правилно, вестта на светилището ни помага да разберем и Божия характер – неизменен обект на атаките на Сатана от мига, в който великата борба започва в небето.

Тази седмица ще разгледаме някои ключови моменти от грандиозния конфлит между Христос и Сатана, които разкриват истината за Божия характер и разобличават лъжите на Сатана.

На пръв поглед Езекиил 28:11 сякаш говори само за някакъв земен монарх. Но все пак, няколко момента подсказват, че наистина се отнася за Сатана.

За начинаещите нека поясним, че това същество е наречено помазан херувим, който „засенява” (Езекиил 28:14) – препратка към Светая Светих на земното светилище, където двама херувими засеняват ковчега в присъствието на Господ (Изход 37:7–9). Това небесно същество се разхожда между огнените камъни върху „Божия свят хълм” (Езекиил 28:14) „в Божията градина” (Езекиил 28:13) — все изрази, свързани с образността на светилището. Покритието от скъпоценни камъни, описано в стих 13 е от девет камъка; същите откриваме и върху нагръдника на първосвещеника (Изход 39:10); така дори и тук откриваме препратки към светилището.

След като описва поразяващото великолепие на херувима, текстът преминава към неговото морално падение. Славата замайва главата му. Красотата му го прави надменен, великолепието покварява мъдростта му и „търговията” му – което вероятно се отнася за злословията по адрес на Божия харакер и подстрекаването към бунт – го превръща в насилник.

На пръв поглед изглежда така, сякаш възгордели се земни сили искат да отидат от земята на небето. В Исая 14:12–15, обаче, „синът на зората” (на латински lucifere откъдето идва и името Луцфер) се движи в обратна посока – пада от небето на земята, което подсказва, че има не земен, а небесен произход. Изрази като: „престола си над Божиите звезди”, „планината на събраните богове” на север и „Всевишния” засилват впечатлението, че става въпрос за небесно същество. Стихове 12 и 13 са в минало време, докато стих 15 изведнъж преминава в бъдеще. Тази промяна на глаголното време подсказва, че най-напред е имало падение надолу – от небето към земята (Исая 14:12), след което, в даден момент от бъдещето, ще има второ падение – от земята към Шеол (или гроба) (Исая 14:15). Това не се отнася за вавилонския цар, но е ясно посочване на Луцифер.

След падането си от небето Сатана се опитва да очерни и изопачи Божия характер. Прави това в Едем (Битие 3:1–5), в сърцето на първото земно „светилище”. Пренася своя бунт, започнат в небесното светилище долу, в земното едемско светилище. След като установява контакт с Ева чрез медиум (змията), той открито посява в ума й идеята, че Бог ги лишава от нещо добро за тях, че задържа от тях нещо, което им се полага. По този начин, макар и фино, представя Божия характер в изопачена светлина.

Грехопадението на Адам и Ева временно го поставя на престола на този свят. Няколко текста подсказват, че той отново получава достъп до небесните дворове, но вече като „княз на този свят” (Йоан 12:31); като такъв, който се разпорежда със земята, без да я притежава – нещо като крадец.

Тези текстове ни позволяват да погледнем на великата борба от небесна гледна точка. Сатана представя праведността на Йов просто като егоистично себеугаждане – „Аз съм добър, за да ме благославя Бог”. Внушава, че Йов не служи на Бог, понеже Бог го заслужава, а поради егоистичните си интереси. И ако разбере, че служенето на Бог не носи благословения, ще изостави вярата си.

За случая с първосвещеника Исус (отново мотив от светилището) и за други вярващи (виж Откровение 12:10) Елън Уайт казва, че Сатана „обвинява Божиите чеда и представя случаите им във възможно най-отчайваща светлина. Разкрива пред Бог злите им дела и недостатъци” (Притчи Христови. Стр. 167 – ориг.).

Но и в двата случая истинският обект на атаката е Божията праведност. Въпросът, който прозира зад всички тези обвинения е: „Справедлив и честен ли е Бог в Своите действия?”. На съд е изправен Божият характер. Честно ли постъпва Бог, като спасява грешници? Справедливо ли е да обявява неправедни същества за праведни? Ако е справедлив, трябва да ги накаже; ако е милостив, трябва да им прости. Е, как може да бъде и двете?

Още от самото начало Бог не оставя никакво съмнение, че ще опровергае обвиненията на Сатана и ще изяви Своята върховна любов и върховна справедливост. Неговата справедливост изисква грехът на човека да бъде заплатен с наказание. Неговата любов се стреми да възстанови връзката Му с човека. Как да бъдат изявени и двете?

В смъртта на Христос Божията любов и справедливост са изявени в пълнота. Бог ни обича и изпраща Своя Син като изкупителна жертва за нашите грехове (1Йоаново 4:10; Йоан 3:16). Заплащайки лично наказанието за нарушаването на закона, Бог изявява Своята справедливост – изискванията на закона трябва да бъдат изпълнени. И те са изпълнени на кръста – но от Исус Христос.

Същевременно чрез този акт на справедливост Бог получава възможност да разкрие Своята благодат и любов – тъй като смъртта на Исус е заместническа. Той умира вместо нас, на нашето място, така че ние да не получим смъртно наказание. Това е чудното провидение на благовестието – че Бог сам понася върху Себе Си нашето наказание, за да удовлетвори собствената Си справедливост – наказание, което по закон е за нас.

Римляни 3:21–26 представлява библейски бисер по въпроса за Божията праведност и изкупление в лицето на Исус Христос. Христовата жертвена смърт е изява на Божията справедливост, „та да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исус” (Римляни 3:26).

И отново Христовата смърт е представена чрез образи от светилището. В предишните уроци вече разгледахме, че тази смърт е съвършена, заместническа жертва и че Исус е „умилостивение” (Римляни 3:25). С две думи, и Старият, и Новият завет доказват, че мисията на Христос има своя предобраз в лицето на службите от земното светилище.

Както разбрахме вече от Писанието, Божият съд е добра новина за онези, които вярват в Него, които се уповават на Него и са Му верни, макар „да не можем да се защитим от обвиненията на Сатана срещу нас” (Е. Уайт, Свидетелства към църквата. Т. 5. Стр. 472 – ориг.). Но този съд не е само за нас. Той служи още да оправдае Бог пред лицето на целия Всемир.

Божият съд разкрива Божия характер. В края човечеството разбира това, което някога е разбрал Авраам: „Съдията на цялата земя няма ли да върши правда?” (Битие 18:25). Всяка фаза на съда със своето прозрачно следствие носят сигурност на ангелите (по време на Изследователния съд) и на праведните (по време на съда през хилядата години). Те могат да се уверят лично, че Бог е справедлив спрямо хората и едновременно с това милостив към всеки.

Стихове 9-11 предсказват възвеличаването на Христос. Основните две описани действия изразяват една и съща мисъл. Исус е Господ и цялото творение Го признава за такъв. Първо, „да се поклони всяко коляно” (стих 10). Прекланянето на колене е обичаен израз за признаване на нечия власт. Тук се отнася за отдаване благоговейна почит на Христос, признаване на Неговата върховна власт. Измеренията на почитта са всемирни – „небесните, земните и подземните същества”; това включва всички живи същества – свръхестествените същества в небето, жителите на земята и възкръсналите мъртви. Явно, онези, които отдават почит на Христос, не са само спасените. Всички признават Неговото господство – дори изгубените.

Второто действие е „всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ” (стих 11). В края, възвеличавайки Го като Господ, всички признават Божията справедливост. Така цялото творение признава, че Божият характер – до този момент в центъра на великата борба – е справедлив и верен. Дори Сатана – архинеприятелят на Христос – признава Божията праведност и се прекланя пред върховенството на Христос (Е. Уайт, Великата борба. Стр. 670, 671 – ориг.).

В Планинската проповед Исус произнася следните знаменити думи: „Нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец, Който е на небесата” (Матей 5:16). Те разкриват принцип, който макар и лесно да може да бъде изопачен, се открива из цялата Библия: Ние, Христовите последователи, можем да прославяме или да посрамваме Бог чрез делата си.

Тези стихове са класически текст, формулиращ Новия Завет между Бог и Неговия народ. Бог желае да работи за драматичното преобразяване на Своя народ. Той ги очиства (стих 25), дава им ново сърце и нов дух (стих 26), за да станат свят народ, който спазва Божиите заповеди. Бог иска да оправдае и освети вярващите, за да могат те чрез своя жвот да Го прославят за това, което е и което прави за тях (стих 23).

Разбира се, основният „инструмент” за оправдаването на Божия характер пред Всемира е кръстът. „Сатана видя, че маската му е свалена. Пред непадналите ангели и пред цялото небе намеренията му бяха разкрити. Той се показа като убиец. Проливайки кръвта на Божия Син, той сам изтръгна всяко съчувствие към себе си от сърцата на небесните същества” (Е. Уайт, Копнежът на вековете. Стр. 761 – ориг.).

Същевременно в Новия Завет Христовите последователи са наречени „показ на света, на ангели и на човеци” (1Коринтяни 4:9). С други думи, това, което правим, се наблюдава не само от останалите хора, но и от небесните разумни същества. Какво свидетелство даваме? Чрез своя живот ние можем да разкрием „на небесните началства и власти (...) многообразната премъдрост на Бога” (Ефесяни 3:10). Или отново чрез живота си можем да нанесем срам и укор върху името на Бог, Чието име изповядваме.

Прочетете глава „Защо беше допуснат грехът?”, от книгата на Елън Уайт, Патриарси и пророци; и глава „Божият характер – разкрит в Христос” от книгата Свидетелства към църквата, т. 5.

„В света дойде Един, Който бе съвършен представител на Отец; Един, Чийто храктер и дела обориха фалшивите обвинения на Сатана. Дяволът бе приписал на Бог собствените си качества. Но в Христос Бог разкри истинския Си характер – състрадателен милостив Баща, Който не желае да погине никой, но всички да дойдат при Него в покаяние и да имат вечен живот” (Е. Уайт, Избрани вести. Книга 1. Стр. 254 – ориг.).

„Мисията на Христос бе слабо разбирана и неясна; тази мисия, която Го отведе от Божия престол до тайнствения олтар на Голготския кръст, ще се разгръща пред умовете все повече и повече, и ще стане ясно, че в жертвата на Христос е изворът на всяка друга мисия на любов, всеки принцип на любов” (Е. Уайт, В небесни места. Стр. 319 – ориг.).

1. Помислете над идеята, че когато великата борба приключи, всяко разумно същество във Всемира – включително Сатана и изгубените – ще признае прадведността и справедливостта на Бог и на Неговото отношение към греха и бунта. Наистина, трудно е да го проумеем, но какво ни говори това за Божия характер? Какво разбираме за реалността на моралната свобода – колко свещена и основна е тя за Всемир, сътворен от Бога?

2. Много христяни отричат съществуването на Сатана – смятат го просто за някакво древно суеверие, подхранвано от примитивните хора, които са търсели начин да си обяснят злото и страданията в света. Помислете каква огромна заблуда е това. Трудно е да си представим що за християнство би отхвърлило реалността на едно същество, което Библията толкова често споменава, особено в Новия Завет. Какво ни говори това – колко мощно са повлияни някои църкви от нахлуването на модернизма и секуларизма? Какво можем да научим ние, адвентистите от седмия ден, от грешките на другите, за да не се поддаваме на същата измама? Без съществуването на буквален Сатана, какво става с цялата тема за великата борба изобщо?

Малко след кръщението баща ми ме повика да танцуват на голям празник в чест на духовете в родното ни село. Разтреперих се, когато му отговорих: „Не, аз не танцувам вече.” Той настоя да танцувах, но аз поех дълбоко дъх и му казах: „Намерих сила, която е много по-голяма от магьосничеството.” Знаех, че думите ми са предизвикателство към него и към останалите танцьори. Помолих се Бог да ме пази от всяко зло, което би могло да ме сполети.

Тъй като не се явих на репетицията на танцуващите, някои от тях дойдоха да ми напомнят, че е време за празника. Казах им, че няма да танцувам. Те започнаха да спорят и да се опитват да ме убедят да отида с тях, но аз отказах. Тогава те ме хванаха и ме принудиха да вървя с тях.

Пристигнахме на мястото, където танцьорите се подготвяха за танца. Отново заявих, че няма да танцувам. Някой ми наля насила нещо в устата и аз загубих съзнание. Опитаха се да ме свестят, но аз се събудих едва на следващия ден – денят на церемонията. Направиха всичко възможно да ме накарат да танцуват, макар че аз не можех дори да се изправя на краката си. Накрая баща ми дойде и им нареди да ме оставят намира. Проспах цялата церемония.

След края на празника баща ми ме отведе настрана и ми напомни за клетвите, които съм дал да не разказвам на никого за това, което правим по време на танци. Не след дълго един приятел ми подсказа, че трябва да напусна селото или да се изправя пред смъртна опасност. Тръгнах си и от тогава не съм се връщал.

Бях на 18 години. Нямах работа и пари. Имах само три години образование и не знаех с какво мога да се занимавам. Молих се и Бог не ме изостави. Сега уча занаят, за да мога да се издържам.

Няма да съм в безопасност, ако се върна в селото на баща ми, защото там има хора, които искат да ме убият. Не се страхувам от тях и вярвам, че Исус е по-силен от боговете на вуду. Докато Бог не ме изпрати там, смятам, че е по-разумно да съм далеч от там.