Розали Х. Зинке

Съботноучилищни уроци за възрастни
Юли, Август, Септември 2011 г.

В Дух и истина

Цяло тримесечие повтаряме, че Първата ангелска вест е призив за прогласяване на „вечното благовестие”. В центъра на това благовестие стои Исус – въплътеният Бог, дошъл в нашия свят и станал човешко Същество по начин и с помощта на сила, които нашият ум дори не може да си представи.

Помислете какво означава това – Бог, Творецът на всичко (Йоан 1:1–3), става Човек и води безгрешен живот сред останалите човеци; след това се принася в жертва за греховете им. Само си представете необятните размери на Космоса, милиардите галактики, всяка със своите милиарди звезди… Този, Който е сътворил всички тях, е… Исус! Това поразява въображението, толкова е невроятно, че дори не можем да си го представим. Учудвате ли се на думите на апостол Павел: „Защото Словото на кръста е безумие за тези, които погиват; а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила” (1Коринтяни 1:18).

Когато споменатата истина застане пред очите ни, съвсем естествено изпитваме желание да се поклоним на този Бог. Предстоящата седмица ще посветим на темата за поклонението и хвалението, разкрита в служенето на въплътения Христос – Твореца, приел формата и плътта на сътворения от Него човек.

Мария, майката на Исус, е обект на изключителен религиозен интерес през цялата християнска история, но той се корени най-вече в традиции и всякакви странични източници - не и в Писанията.

Все пак Мария играе централна, ключова роля в идването на Христос на земята – именно в нейната утроба по свръхестествен начин е заченат Спасителят на света; в нейната утроба Той се развива, за да се превърне в Бебето Исус. Когато погледнем назад към това чудотворно събитие в светлината на Новия завет, можем само да се удивляваме. Младото момиче без съмнение знае, че участва в нещо велико. Знае, че то ще има важни последици за нейния народ, но въпреки това едва ли има точна представа в какво участва. Знае обаче достатъчно, за да се удивлява на чудните обстоятелства, които така преобръщат живота й.

Тази песен на хвала и поклонение е пълна с образи от Стария Завет – единственото Писание, което Мария познава. Тя отдава слава на Господа и признава Неговата върховна власт не само над собствения си живот, но и над целия народ. Споменаването на Авраам открито напомня за завета между Бог и Неговия народ; тя Го хвали за Неговите обещания и в тях вижда своята надежда, както и надеждата на народа си за бъдещето.

Да, тя може да не знае много, но това, което знае, е достатъчно, за да види ръката на Господа. Затова е изпълнена с благодарност и преклонение.

Представете си Исус – след четиридесет дни глад, изтощение, отричане от Себе Си и лишения – е оставен на откритите и безмилостни изкушения на дявола. Трудно е да си представим колко прекрасни Му се струват в този момент всички „царства на земята”, тяхната „сила и слава”. Сатана винаги е бил майстор в това – да представя нещата от този свят като очарователни, приятни и удовлетворяващи; точно затова хората толкова лесно стават жертва на неговите измами.

Навсякъде в Стария Завет откриваме пряка връзка между поклонението пред фалшиви божества и служенето на фалшиви божества. „И да не би, като повдигаш очи към небето и видиш Слънцето и Луната, звездите и цялото небесно множество, да се мамиш, та да им се кланяш и да служиш на тях, които Господ, твоят Бог, разпредели на всичките народи под цялото небе” (Второзаконие 4:19; вижте още Второзаконие 11:16; Псалм 97:7 и Даниил 3:12). По принцип на каквото се покланяме, на това и служим. Следователно жизнено необходимо е да се покланяме единствено на Бога.

Тук откриваме нещо много важно за поклонението. Трудно бихме повярвали, че някой ще се покланя на Бога с вяра, себепредаване, смирение, страх и любов, и в същото време ще служи на каквито и да било други „богове”. С други думи, поклонението е щит срещу идолопоклонството. Колкото повече се покланяме на Господа, даже насаме, толкова по-добре сме защитени срещу служене на себе си, на греха и на всякакви други сили, претендиращи за нашето служене.

Както вече казахме неколкократно, Господ постановява редица сложни и дълбоки форми на поклонение в Израел, но те не са единственото, което Го интересува. Формите, традициите и службите са само средство за постигане на целта; а целта е човекът да се предаде с тяло и ум на своя Творец и Изкупител. Да, но много по-лесно е да се изповядва религия, която представлява само серия от формули, традиции и външни действия, а не умиране за себе си и пълно предаване на Господа със смирение и вяра. Този факт изяснява защо Библията отделя толкова място на онези, чиито сърца не са прави пред Господа, макар формата им на поклонение да е „правилна”.

Ето го следващият проблем, който Исус засяга, докато живее в плът на земята.

Исус разкрива някои от най-интимните тайни на жената и това привлича вниманието й. Той използва този момент, за да й посочи нещо по-добро от онова, което тя познава. За да й покаже, че истинското поклонение е нещо много, много повече от външни форми и места за поклонение, Той използва силния израз: „Жено, вярвай Ми”. „Този хълм” е хълмът Гаризин, където самаряните са построили храм. Естествено от един юдеин се очаква да каже на самарянин точно това.

Но Исус не спира дотук. Той включва даже Ерусалим – местоположението на светия храм, който Той лично е очистил. По този начин още в самото начало на Своето земно служене Христос подготвя почвата за онова, което в края ще каже за храма съвсем директно: „Няма да остане тук камък на камък, който да се не срине” (Матей 24:2). С всичко това Той подготвя жената да приеме „живата вода” (Йоан 4:10) – самия Него. Иска тя да разбере, че основа на истинското поклонение може да бъде единствено личната връзка с Твореца и Изкупителя, а не разните форми и традиции на религията й – някакъв изопачен вариант на истинската еврейска религия. А това, че все пак споменава и Ерусалим (Йоан 4:21), доказва, че я насочва към нещо по-съвършено дори от „истинската” система на жертвоприношения и поклонение, постановена лично от Него.

Исус отклонява вниманието на самарянката от различните места за поклонение. Подчертава, че вярата на евреите превъзхожда нейната, а след това започва да й говори за „истинските поклонници”. В стих 21 й казва, че „иде час”, когато хората няма да се покланят на Бога нито на техния хълм, нито в Ерусалим; според стих 23 дори „сега е” часът всички истински поклонници да се покланят на Бога в дух и истина. С други думи, не се уповавайте на минала слава, нито очаквайте някакво бъдещо събитие. Защото „сега е” времето да отдадете на Бога поклонението, което заслужава, за да преживеете любовта, благодатта и спасението, които Той предлага.

В същото време Бог иска от истинските поклонници да Му се покланят „в истина”. Той е разкрил волята Си, истината и закона Си – истина, в която трябва да вярваме и на която да се покоряваме. Истинските поклонници обичат Бога и от любов към Него желаят да Му служат, да Му се покоряват и да вършат правото. А откъде ще знаят що е истинска вяра, послушание, спасение и така нататък? Твърдението, че убежденията нямат значение, но че смисъл има само искреният дух, е заблуда. Това е само половината от „уравнението”. Правилните убеждения и учения не спасяват, но ни помагат да разберем Божия характер, за да можем да Го обикнем и да Му служим възможно най-добре.

Векове наред в християнската църква цари разделение по въпроса за божествеността на Христос. Наистина ли Бог е вечен – едно с Отец още от вечността? Или е сътворен по-късно – Същество, създадено чрез творческата сила на Отец?

В началото на нашата църква също има известно объркване по този въпрос, но още преди десетилетия Елън Уайт ясно изразява позицията си – днес като църква ние сме възприели изцяло тази позиция: „И ще се нарече Емануил (...) Бог с нас”. Светлината от знанието на Божията слава се открива в лицето на Исус Христос. Още от вечността Господ Исус Христос е едно с Отец; Той е „Божи образ”, „образ на Неговата слава и величие”, „отражение на Неговата слава”. Той идва в нашия свят, за да изяви тази слава. Идва на тази помрачена от греха земя, за да разкрие светлината на Божията любов, да бъде „Бог с нас” (Копнежът на вековете. Стр. 19 – ориг.).

Христос заявява на Сатана ясно и категорично (Матей 4:10), че поклонение трябва да се отдава единствено на Господа. Това ни води към важния момент в този текст – Христос никога не отказва да приеме поклонение. Не е записан нито един случай някой човек да Му се е поклонил и Той да му е казал: „Не Ми се покланяй, поклони се на Отец”. Всъщност казва точно обратното.

Нека още веднъж да повторим това, за което говорим цяло тримесечие – съдбоносно, жизнено важно е център и фокус на нашето поклонение да бъде Исус Христос. Всяка песен, всяка молитва, всяка проповед, всичко, което правим, по един или друг начин в крайна сметка трябва да насочва умовете ни към Христос – въплътения Бог, принесъл Себе Си в жертва за нашите грехове. Такова поклонение ще събуди у нас чувство на благоговение, любов и страхопочитание към Бога; в такова поклонение благоволи душата Му.

От книгата на Елън Уайт Копнежът на вековете глава „Бог с нас”.

„Хората влизат в общение с Небето не на някой свещен хълм или в някой свят храм. Религията не бива да се обвързва с никакви външни форми и церемонии. Религията, идваща от Бога, е единствената, която може да ни отведе при Бога. За да Му служим правилно, трябва да бъдем родени от Божия Дух. Той ще очисти сърцето и ще обнови ума, ще ни направи способни да познаваме и обичаме Господа. Тогава с желание ще се покоряваме на всичките Му изисквания. Това е истинско поклонение – плод от работата на Светия Дух” (Елън Уайт. Копнежът на вековете. Стр. 189 – ориг.).

„Един, Който е равен с Бога, прислужваше на Своите ученици (...) Този, пред Когото трябва да се преклони всяко коляно, на Когото светите ангели считат за чест да служат, коленичи, за да измие нозете на хората, които Го наричаха Господ” (Елън Уайт. Копнежът на вековете. Стр. 649 – ориг.).

1. Религиозните водачи в дните на Христос твърдят, че познават Писанието, но явно са забравили за най-великото чудо в историята, предсказано в него – раждането на Месия. В същото време мъдреци от Изтока Го търсят и Го намират в точното време, на точното място. За какво ни предупреждава този факт – нас, днешните християни и днешната църква? Ние виждаме, че пророчествата за последното време се изпълняват; как да се предпазим от грешката на Христовите съвременници?

2. Поговорете за Божествеността на Христос; защо е толкова важна за нашата вяра и поклонение? Какво губим, ако по какъвто и да е начин не вярваме, че Той е напълно Бог?

3. Върнете се към преживяването на Мария и си представете какво минава през ума й при тези невероятни събития. Помислете каква голяма част от вестта тя не разбира, колко тежка трябва да е за нея тази задача (да е бременна, без да е била с мъж, определено е стресиращо изживяване). Но въпреки това, въпреки всичко, тя хвали Господа и Му се покланя – въпреки че голяма част от въпросите й остават без отговор; въпреки, че я смущават много мисли и че пред нея стоят много неизвестни. Как да се научим на същото – да се покланяме на Бога и да Го хвалим във време на несигурност и неизвестност? Впрочем не е ли това най-доброто време за поклонение от цяло сърце?

Ернесто е фермер и водач на своята общност в централната част на Филипините. Той бил посветен член на църквата си. Докато четял Библията, открил някои неща, които не му изглеждали наред. Научил, че тялото е храм на Святия Дух, но свещеникът пушел. Ернесто го попитал защо пуши, а свещеникът отговорил: „Гледай си работата.” Доста разочарован, Ернесто се прибрал вкъщи.

След няколко дни адвентисти го помолили за разрешение да проведат евангелизаторски събрания в района. Те нямали озвучителна уредба, затова Ернесто им предложил своята собствена. Адвентистите му благодарили и го помолили той да управлява уредбата вместо тях. Ернесто поканил и други да посетят събранията.

Ръководителят на адвентистите помолил Ернесто да разреши на юношите да четат библейски текстове на събранията. Той отново се съгласил, макар че някои го предупредили, че така ще си навлече неприятности. След края на събранията 25 души били кръстени, включително Ернесто, съпругата му и две от децата им. Той се научил да евангелизира и на следващата година провел евангелизаторска поредица, след която още 14 души били кръстени, включително три от децата му.

Свещеникът раздал библии на енориашите си и им заръчал да ги четат, за да бъдат подготвени, ако Ернесто се опита да ги подлъже. Когато започнали да изучават Библията, някои забелязали интересни неща. Една жена попитала: „В Библията се казва, че не трябва да се покланяме на идоли. Тогава защо се покланяме на статуи?”

Свещеникът отговорил: „Права си. Библията го забранява. Адвентистите не могат да бъдат обвинени за това, че отказват да се покланят на идоли.” Друга жена попитала защо ядат свинско, след като Библията го забранява. Свещеникът заявил: „Не можем да обвиняваме тези, които отказват да ядат свинско.”

Трети запитал: „Ние се покланяме в неделя, но никъде в Библията не мога да открия да се споменава думата неделя. Дали адвентистите не са прави, като се покланят в събота?” Свещеникът казал: „Адвентистите са прави да се покланят в събота, но според нашата традиция ние трябва да почитаме неделята.”

В резултат на отговорите на свещеника няколко семейства започнали да изучават Библията с Ернесто и след време се кръстили в адвентната църква. Благодарение на това, че свещеникът разпространил Библията и отговарял по този начин повече от 50 души от предишната църква на Ернесто станали адвентисти от седмия ден. Сега той ги учи как да преподават библейски уроци, за да помогнат на църквата да нараства.