Двамата със съпруга ми винаги сме искали да бъдем адвентни мисионери. И двамата служихме като студенти мисионери в различни части на света и отново отидохме в чужбина като доброволци, след като се оженихме.

Прекарахме 10 изключителни години. Служихме в три държави и засяхме много семена, които Бог да напои по-късно.

Започнах да се ядосвам все повече на съпруга си. Отначало ставаше въпрос за незначитени неща – например, непрестанно оправяше яката на ризата си. Можеше да готви, но не си спомняше къде да върне останалите съставки в шкафа. Правехме си програма, но той отлагаше ангажимента в последния момент заради нещо, което бе привлякло вниманието му.

Споделих за безпокойството си с майка ми по телефона. Тя ме нарече критикарка и настоя да бъда по-добра съпруга.

Майка ми обаче промени мнението си, когато се завърнахме от мисионското поле и заживяхме в дома й за известно време. Тя виждаше как той ни изненадва, като измива чиниите, но след това ги поставя на места, където не можехме да ги намерим.

Тогава майка ми се извини с думите: „Съжалявам, скъпа, мислех си, че си въобразяваш. И все пак трябва да му прощаваш и да го уважаваш.“

Съпругът ми е с такова добро сърце. Винаги иска да помага. Когато обаче си с него през целия ден, виждаш, че усилията му невинаги са от полза, тъй като създава допълнителна работа за всички останали.

Стигнах до там, че престанах да го уважавам. Не можех да се доверявам на думите му. Тъй като не знаех към кого да се обърна, потърсих съвет от уважаван адвентен психолог. Докато описвах поведението на съпруга ми, психологът ме прекъсна.

„Не мислиш ли, че е възможно съпругът ти да има ADHD?

Синдромът на дефицит на вниманието и хиперактивност е смущение, свързано с управляващата функция на мозъка и се характеризира с трудно концентриране, импулсивно поведение и хиперактивност.

И така, след 18 години брачен живот най-накрая разбрах защо съпругът ми действа по този начин. Трябваше да променя своите очаквания и да осъзная, че Бог желае да подейства в сърцето ми.

Обичам съпруга ми. Може би никога вече няма да пътуваме в чужбина като мисионери и аз съм се примирила. Елън Уайт пише: „Работата ни за Христос трябва да започне в семейството, в дома… Няма по-важно мисионско поле от това“ („Свидетелства за църквата, том 6, стр. 429).

Аз открих своето мисионско поле.