В Библията има много истории за любов, убедително разкриващи спасението и Божията любов към Неговия народ. Най-близката връзка, бракът, се оказва едно училище, където можем да открием дълбоки уроци за любовта Му към нас, ако го живеем според Неговите принципи. Бракът разкрива също какво е готов да направи Господ, за да ни изкупи.

Съвременните представи за любовта и брака ни правят неспособни да оценим това, което се опитва да ни научи Бог чрез брачния завет. Въпреки че човешката греховност е изопачила брака (и всичко останало), той все още е въздействащ начин за разкриване на истината, дори пророческата истина. Освен че ни прави щастливи, трябва да бъде и училище, в което да усвояваме дълбоките уроци за себе си и за връзката си с Бога.

Тази седмица ще разгледаме различни начини, по които Божието Слово говори за брака – добър или лош. От тези примери ще извлечем поуки, за да разберем по-добре отношенията на Бога с Неговия народ дори когато вярващите се провалят. Ще научим и някои истини за любовта Му, които биха могли да ни помогнат по-добре да схванем събитията от последните дни.

Малко библейски метафори подчертават близостта, която Бог желае да постигне с човечеството, така, както бракът. Тази метафора се употребява толкова често в библейския разказ – и се появява толкова многозначително в „Откровение“ – че е задължително за изучаващите Библията да схванат към какво ни насочва Бог, когато я използва в Словото.

При един случай, когато Исус говори с фарисеите, Той цитира историята от „Битие“ за брака на Адам и Ева и тогава фарисеите бързо повдигат въпроса: „Тогава Мойсей защо заповяда мъжът да даде разводно писмо и да я напусне?“ (Матей 19:7).

Разбира се, Мойсей е смятан от народа за един от най-важните пророци. Представете си да спорите с Автора на брачната институция, като Го противопоставяте на собствения Му пророк. Фарисейската тактика е типична за подхода им към Исус: те често се опитват да докажат, че ученията Му противоречат на Писанието.

Бракът за цял живот, основан на вярност, е утвърденият от Бога идеал при сътворяването на човечеството. За жалост, грешните хора са увредили този Божи дар.

Като имаме предвид значението, което Писанието придава на брака, не е случайност, че тази институция винаги е била подложена на неспирни атаки. Заедно със съботата тя е един от двата подаръка, дадени ни в Едем: и двата имат за цел да разкрият желанието на Бога да бъде тясно свързан със Своето творение.

Бракът, съчетаване на две несъвършени човешки същества, винаги ще създава поводи за напрежение. Бракът между църквата и Христос е съчетаване на един съвършен Спасител с една много несъвършена невяста. Въпреки това можем да научим много за Божията любов от добрата брачна връзка.

Йезекиил, 16 глава обрисува една изумителна картина на Божията грижа за Неговия народ. Описва израилевия народ като изоставено бебе, което някой е захвърлил да умре. Бог взема момиченцето, очиства я и когато пораства, се оженва за нея. Това е вълнуваща картина на един необичаен брак.

Бог казва на невястата Си Израил, че под Неговите грижи тя ще стане „превъзходно красива“ (Йезекиил 16:13). Когато Бог отначало я е намерил, никой не я е смятал за красива. Отхвърлена е била между децата, захвърлена, за да умре. Но когато Той я обгръща с вниманието Си, тя става все по-красива, докато накрая всички не започват да говорят за нея. Това важи с особена сила за управлението на първите еврейските царе, владичеството на Давид и Соломон. Етиопската царица дори организира специално пътуване, за да види лично великолепието на Израил!

Обаче тази красота е изцяло дар от Бога. Израил е красива – всички народи говорят за нея – точно защото е Негова невяста. Бог казва, че красотата ѝ „стана съвършена чрез Моето величие, с което те облякох“ (Йезекиил 16:14).

Това е повтаряща се тема в Библията: Божията невяста е красива не заради нещо, което е направила, а понеже Бог я е обсипал с благоволението Си и я е направил прекрасна. Също така и вярващите хора са красиви според небесната оценка не заради нещо, което ние сме направили, за да си спечелим красотата, а поради Божието благоволение, заради спасението, с което щедро ни е обдарил. Красиви сме, защото сме покрити с Неговата правда (2 Коринтяни 5:21).

Всичко се развива добре до следващия стих в „Йезекиил“: „Но поради известността си ти си уповавала на хубостта си и си блудствала, и към всеки, който минаваше, си изливала блудството си“ (Йезекиил 16:15).

Създадени сме да отразяваме Божията доброта и слава. Когато Божието творение започне да смята, че притежава собствена красота, тя става евтина красота и започват проблеми.

Божието изискване към пророк Осия е може би най-странната задача, давана някога на един от служителите Му: да се ожени за блудница – и то съвсем съзнателно! Но Бог използва Осия, за да ни помогне да разберем от Негова гледна точка каква болка причиняват грехът и бунтът. Бог с любов Си е избрал съпруга, Израил, която постоянно Му изневерява и въпреки това, колкото и да е невероятно, Той я приема обратно и я възстановява.

Библията разкрива, че грешките на Израил в Стария Завет ще бъдат до голяма степен повторени от новозаветната църква на Христос. Божият заветен народ ужасно се е провалил преди плена, като е внесъл идолопоклонническите обичаи на съседните народи в своето богослужение. В началото на четвърти век християнската църква ухажва римския император Константин, тъй като усеща, че ще има потенциални предимства, и го кани да реши споровете вътре в църквата. Божият народ се откъсва от връзката с Бога, за да търси извън нея „решения“ за проблемите си.

Изборът на думите, които Бог употребява, разкрива ясно, че Той не само се опитва да ни покаже, че сме сбъркали, но и какви чувства предизвиква това в Него. Хората, преживели изневяра, могат да разберат съкрушителните чувства, които предизвиква в небето нашата изневяра към Христос. Но най-удивителната част от историята на Осия е това, което е готов да направи пророкът, за да изкупи своеволната си съпруга.

Когато мислим за последния призив към човечеството, подканващ Божия народ да излезе от Вавилон, е важно да отбележим, че Бог призовава Своя народ, а не непознати. Той ги познава отблизо. Обича ги. И докато светът върви главоломно към най-лошия си час, Господ все още предлага изкупителната цена, която е платил, за да ни откупи със собствената Си кръв. Повече от всичко друго кръстът на Христос трябва да ни показва колко искрено желае Той да спаси своеволния Си народ.

Когато Авраам остарява и се замисля за дадените му от Бога обещания за потомство (Битие 15:5), той поверява на най-възрастния си и най-доверен слуга сериозна задача.

Колкото и дискриминационно да звучи това наставление, въпросът за Авраам е духовен, а не етнически: теологичен, а не национален. Той познава много добре моралната поквара на ханаанските религиозни обичаи, да не говорим за поклонението им пред фалшиви богове. Знае и колко лесно би било за сина му да се подлъже по тези обичаи, ако си вземе жена от тях.

Историята на древния Израил, а дори и на християнската църква през вековете, е такава, че Божият народ – който би трябвало да свидетелства на света – всъщност се оплита в света, в неговите фалшиви учения и религиозни вярвания. Може би най-убедителният пример за тази тъжна реалност е въвеждането на неделята, езическия ден на слънцето, на мястото на седмия ден, събота – събитие, което ще играе ключова роля в последните дни.

Няма съмнение, че сме свързани с нашия Творец, тъй като отначало сме били създадени по Неговия образ. Отделени сме от Него заради греха и все пак Той ни смята за подходящата невяста, въпреки че нашите решения са направили брака по-бурен, отколкото е трябвало да бъде.

Изневярата върви с много болезнен етикет за цената. Последиците се разпростират в живота на децата и на други хора. Дори най-търпеливите пострадали партньори накрая откриват, че настъпва момент, след който няма връщане назад и бракът вече не може да бъде възстановен. Когато светът ни достигне времето, когато сърцата са достатъчно дълбоко закоравели, че да не могат да се покаят, няма смисъл историята да продължава и да се умножават безграничните страдания, причинени от греха. Въпреки че се измъчват от загубата, тези, които са понесли страданията в този свят, могат да ликуват, че всичко най-накрая ще приключи – и че светът ще се възстанови до състоянието, първоначално предначертано от Бога. Този път няма да има отделяне от Него, защото научихме по трудния начин, че Бог е прав, когато предупреждава колко гибелно е да се отделяме от Него.

„Бракът, съюз за цял живот, е символ на съюза между Христос и църквата Му. Отношението на Христос към църквата е отношението, което трябва да проявяват един към друг съпругът и съпругата“ (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 7, с. 46 – англ. изд.).

Христос изпитва невъобразима болка, когато човечеството Го отхвърля и отдава на други божества обичта, която по право принадлежи на Него. Но дори и тогава Той отдава Себе Си за нас, като плаща за нашите изневери и прелюбодейства, за да има шанс, ако се покаем и ги изоставим, да получим обещанието за вечен живот.

Щом разберете колко много информация се съдържа в цялата Библия, способна да ви помогне да разширите разбирането си за пророчествата, може да бъдете изкушени да прекалите с приложението ѝ. През вековете някои християни са подчертавали символиката и образността в библейските истории до такава степен, че накрая историческият разказ е започнал да се смята за мит. Въпреки че навсякъде в Писанието намираме пластове от различни значения, винаги следва да помним, че Бог взема реални събития с реални хора и ги използва, за да ни научи на нещо за бъдещите Си взаимодействия с църквата.

Например сватбата в Кана ни разкрива различни неща относно метафората на брака, използвана в пророчествата, но сватбата е буквално събитие. „Христовото слово достави всичко необходимо за празника. Така изобилна е и благодатта Му, която заличава човешките беззакония и обновява и укрепва душата“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С. 149 – англ. изд.).

А тук пише следното: „Господ Йехова няма да направи нищо, без да открие Своето намерение на слугите Си, пророците“. „Скритото принадлежи на Господа, нашия Бог, а откритото принадлежи на нас и на синовете ни до века“ (Амос 3:7; Второзаконие 29:29). Бог е дал тези неща на нас и благословенията Му ще придружават благоговейното изучаване на пророческите писания с молитва“ (пак там, с. 234 – англ. изд.).

Бащата, адвентен пастор, бил надалеч в съветски трудов лагер по обвинението, че спазва съботата. Кравата била единственият източник на доходи за майката и двете ѝ малки деца в тогавашната Южна съветска република Таджикистан. Майката дояла кравата и разменяла млякото за храна на пазара. Тя отделяла 10 процента от него за десятък, биела го на краве масло и го съхранявала в една кофа. Когато кофата се напълнела, го продавала.

Един ден майката издоила кравата и казала на двете си деца да почакат, докато тя отиде на пазара. „Не отваряйте вратата“ – заръчала тя. Проверила дали кофата с маслото не е близо до кучето, което било вързано на двора, и излязла.

Децата чакали дълго време. После портата се отворила и един непознат влязъл в двора. Кучето не залаяло. Мъжът, който носел мюсюлмански дрехи, отишъл при кучето. А то сякаш не го виждало. Мъжът взел кофата с маслото, обърнал се и излязъл. По-късно децата развълнувано разказали на майката за мъжа. Никой не разбрал какво се било случило.

Минали много години. Бащата бил освободен от трудовия лагер и отново се заел със задълженията си на пастор. Той и майката имали още пет деца. Най-голямата им дъщеря, Нина, се оженила и имала свои деца. Започнала работа като чистачка на офиси в компания за торове. За да получи заплатата си, Нина трябвало да ходи при счетоводителката на компанията. Един ден, докато чакала за заплата, тя разказала на счетоводителката за кофата с масло. Жената я изслушала любезно, докато описвала мъжа в мюсюлмански дрехи. След това бързо попитала: „Кога се случи това?“. Нина ѝ обяснила. Счетоводителката започнала да плаче. „Искаш ли да разбереш как завършва историята?“ – попитала тя. Разказала, че тя и четирите ѝ братя и сестри били израснали в Сибир. Родителите им били убити през Втората световна война и те живеели с баба си. Времената били трудни и дошъл денят, когато нямали никаква храна. Бабата събрала петте деца да се помолят около празната маса. След като се помолили, на вратата се чуло силно хлопане. Отвън стоял мъж с мюсюлмански дрехи. В едната си ръка държал кофа с масло. В другата – един хляб.

В компанията за производство на торове счетоводителката помолила Нина да ѝ разкаже за Бога. След време тя и дъщеря ѝ отдали сърцата си на Исус и се присъединили към Адвентната църква.

И до днес никой не знае самоличността на тайнствения мъж. Но Любов Брантън, дъщерята на Нина, няма никакви съмнения, че това е бил ангел.

„На един ангел му отнема частица от секундата да занесе кофата от Таджикистан до Сибир – казва тя. – Само се чудя откъде е намерил хляба. Нямам търпение да стигна до небето, за да чуя останалата част от историята“.