Заедно с един колега се изкачихме по планините на Северен Минданао във Филипините, за да проучим имота, който един племенен водач бе дарил за адвентно училище за племето Хигаонан. Докато се намирахме в района, получихме покана да останем в дома на Панга Ландаган.

Човекът ни прие топло и ни предложи да ядем. Знаех, че семейството не е заможно и попитах защо е толкова щедър към мисионерите.

„За мене е благословение и радост да се погрижа за вас – каза домакинът ни. – Когато се грижим за Божиите деца, Бог ни благославя изобилно.” След това обясни думите си. „Когато дойдоха в селото ни, двамата мисионери изглеждаха срамежливи и нежелаещи да посещават домовете. Знаех, че малката им заплата не би била достатъчна да си купуват храна, затова заедно със съпругата ми ги поканихме да се хранят у дома, за да могат да получават добра храна, докато работят за хората от селото.

„Един ден се случи така, че имахме ориз само за двама. Един от мисионерите не бе ял целия ден и аз прошепнах на съпругата ми: „Нека да нахраним първо тях.” Докато ядяха, аз проверих котлето в кухнята, като очаквах, че там има само някакви дребни остатъци. За мое голямо учудване, котлето бе пълно!

Тогава пошепнах на съпругата ми: „Нали нахранихме мисионерите?” „Да, те ядоха, аз също вечерях.”

„Но котлето е пълно!”, възкликнах аз.

„Не може да бъде!” възпротиви се жена ми. Тогава й показах пълното котле. „Чудото на Илия”, промълвих аз.

Заедно благодарихме на Бога за това, че се е погрижил за нуждите и за мисионерите. Продължителният дъжд не им позволи да тръгнат за съседното село. Вечерта отново стоплихме от същия ориз и отново котлето бе пълно!” На сутринта котлето пак беше пълно и отново го стоплихме за закуска.

От тогава насам се старая всеки гост на нашето село да получи най-доброто, което имаме. Винаги забелязваме, че съдовете за храна и котлето не остават празни. „Онези, които търсят Господа, няма да бъдат в оскъдност за никое добро” (Псалм 4:10).