Преди две години в квартала ни, в който живея в Монголия, бе построена нова църква.

Това бе голяма новина за града и хората започнаха да я посещават от любопитство. Аз също отидох, за да видя какво правят там. Не изповядвах никаква религия и дори не знаех, че Бог съществува.

Скромната дървена църква ми се стори като убежище, а музиката, молитвите и проповедите ме нахраниха духовно. Реших отново да я посетя.

Осъзнах, че животът ми е изпълнен с лоши неща. Почувствах нуждата от мир. Съпругът ми е алкохолик и когато пие много, започва да ме малтретира. Работех в една фабрика, грижех се за тримата си сина и поддържах домакинството. Църквата се превърна в убежище за мен. Проповедите на пастора бяха съвсем практични и отговаряха на моите възгледи и живот. След като започнах да я посещавам, вече не ми се искаше да спирам.

В началото съпругът ми се възпротиви, но аз упорствах и дори водех синовете си с мен. Научих ги да се молят. Един ден най-малкият ми син извади малък картоф от градината. Помоли ме да му го сваря. След това го сложи в чинията и благодари на Бога за този малък картоф. Това ме трогна.

След това разбрах, че съм бременна. Бебето трябваше да се роди чрез цезарово сечение. Докато очаквах операцията, постоянно се молех и молитвите ми даваха спокойствие. Възстанових се много по-бързо, отколкото лекарите смятаха за възможно. Мисля, че това стана, защото бях поверила живота си на Бога.

Тогава осъзнах колко голямо значение има Бог в живота ни. Когато синът ми навърши два месеца, аз се върнах в църквата и помолих да бъда кръстена.

Отношението на съпруга ми към Бога се променя. Ние го каним да се присъедини към нас, когато се молим. Той се моли повече и пие все по-малко. Научих, че молитвата наистина помага.

Ако тази малка църква не бе построена в квартала ни, сигурно никога нямаше да изпитам Божията любов по такъв начин.