Почти не долових гръмотевичния звук и потрепването.

През целия следобед духаше вятър, който разтърсваше входната ни врата. Не можеше обаче да има съмнение за втория гръм. В един политически крехък свят, знаех за какво става въпрос. Канонада? Картечница? Кола бомба? Летящ над нас самолет изтребител? Макар че нито едно от тези неща не ми се беше случвало лично, бях научила, че всеки звук има значение – понякога трагично.

Реших да изляза на предната веранда, за да проуча. От дома ми, намиращ се на хълмовете над кампуса на Близкоизточния адвентен университет, гледах над прострелия се пред мене Бейрут към пристанището и към Средиземно море. Забелязах облаци като гъби, които се разпростираха с голяма бързина по надвисналото небе. Не беше нормално и не изглеждаше добре.

Излязох още по-напред на верандата и точно тогава бях обгърната от силна експлозия. Стена от вятър, прах и отломки ме вдигна с голяма сила и ме хвърли назад към къщата. Хванах вратата, но не можех да я затворя. Тази сила като че ли духаше през стените. Завесите от прозорците се увиха около мен. Едва стоях права.

Исках да погледна през прозореца, но не знаех какво още предстои. Исках да съм в безопасност, но къде? Минах бързо по коридора, а ръцете ми трепереха. Започнах отново да дишам. Всичко бе зловещо тихо. Нормално.

След няколко минути се обади Осман. Бях му преподала онлайн урок по цигулка малко преди експлозията. Сега той се обаждаше с див поглед и потно лице. Телефонът му показваше унищожението в малкия семеен апартамент. „Всичко е изпочупено – каза той. – Всичко е изпочупено, госпожо.“

Това не бе нещо ново за него. Семейството му бе избягало от бомбите в Сирия преди шест години. За него експлозията от август 2020 г., в която загинаха най-малко 200 човека, не бе само разбит апартамент, а познат цикъл от загуби.

Не мога да спра този цикъл. Не мога да притъпя болката, да възвърна загубите, да построя отново страната. Никой не може. Ние обаче не сме безпомощни; не сме жертви. Ние стоим в Божието присъствие, застъпвайки се за онова, което е извън нашите сили да променим. Така Му позволяме да даде отпор на бушуващото зло. Нещо добро може да произлезе от това. Нека Божието име бъде почетено чрез моя живот, в кампуса на нашия близкоизточен университет, за скъпия Ливан и за всички страни от нашия агонизиращ свят.

Кейти Лихтенуолтър работи за инициатива в Близкоизточния и Северноафриканския съюз. Тази история илюстрира Цел № 2 на стратегическия план „Аз ще отида“ на Църквата на адвентистите от седмия ден: „Да се засили и разнообрази адвентната евангелизация в големите градове, в прозореца 10/40, сред недостигнатите групи и нехристиянските религии“. Научете повече за плана на сайта IWillGo2020.org.