Бенджамин Мурму бил инвалид поради прекаран полиомелит, но можел да се придвижва с бастун. Бил известен в Бихар, Индия, като шаман, а след време станал политически лидер. Изведнъж Бог му се разкрил.

Докато яздел на коня си, Бенджамин стигнал до река, която трябвало да прекоси. Водите били придошли и течението изглеждало доста опасно. Бенджамин бавно насочил коня към реката. Животното се борело да държи глава над водата, но бързият поток бързо помел и коня, и човека надолу по течението.

Конят се опитвал да намери твърда почва под краката си, но водата била прекалено дълбока. Бенджамин не можел да плува и единствената му надежда за оцеляване била да се държи здраво за коня. Сърцето му щяло да се пръсне от страх, докато се опитвал да насочи коня към брега, но животното оставало безпомощно в бързата река. Усещайки, че смъртта го застига, Бенджамин извикал към Бога за първи път в живота си: „Боже, ако те има, моля Те, помогни ми!“

Внезапно Бенджамин видял двама души до себе си във водата. Без да кажат нито дума, те хванала коня и го издърпали на твърда земя. Бенджамин останал да лежи на брега, опитвайки се да си вземе въздух. Когато се обърнал да благодари на двамата мъже, които го били спасили, от тях нямало и следа. Очите му се плъзнали по равнинната местност, но те просто били изчезнали.

Постепенно Бенджамин осъзнал, че Бог е отговорил на молитвата му и е изпратил ангели, които да го спасят. Този момент се оказал решаващ в живота му. Там, на брега на реката, все още треперещ от уплаха, Бенджамин решил да стане християнин.

След известно време адвентни евангелизатори провели събрания в селото на Бенджамин. Той ги посетил и приел истината, която научил там. След приключване на събранията пожелал да бъде кръстен.

Не всички обаче били щастливи от това, че евангелизатори проповядвали в селото. Няколко пъти определени хора се опитали да прекъснат проповедите, но усилията им нямали успех и голям брой от новоповярвалите пожелали да бъдат кръстени.

В деня на кръщението пасторът стигнал до група пияни мъже край пътя. Те му позволили да мине, но не разрешили на останалите вярващи, идващи след него, да отидат до мястото на кръщението.

Пасторът зачакал останалите да го настигнат, но колкото повече време минавало, толкова по-силна ставала тревогата му. Пеели и се молели, но новоповярвалите не идвали.