Птичата клетка

„Птичката в клетка не желае да научи песента, която нейният господар иска да му чурулика, когато наоколо е светло и чува и други гласове. Тя научава само част от нея, една извивка, но никога мелодията не е завършена, не е цялостна. Ако господарят иска да я научи, закрива кафеза ѝ с покривало и го поставя там, където тя ще чува само него-вата песен. Там, в мрака, тя си чурулика, докато я научи цялата. Тогава вече се изнася на-вън и винаги ще може да изпее песента и на светло. Така и Бог постъпва със своите чада. Той иска да ни научи да пеем песента; и ако сме я научили в сянката на изкушенията, ще можем да я пеем винаги и навсякъде“ (Уайт, Е. По стъпките на великия Лекар. Изд. „Нов живот“, София, 1998, стр. 389, 390)

Обърнете внимание, че онзи, който занася птицата в тъмнината, е самият господар!

Лесно можем да разберем защо Сатана причинява болка, но дали сам Бог ще вземе активно участие в повеждането ни към огнените изпитания, където ще изпитаме объркване или болка?

Били ли сте някога подведени, въведени в капан или в задънена улица? В някои случаи може да е приятно, като да влезеш неочаквано в стая с чакащи приятели и всички да извикат: „Изненада! Честит рожден ден!“. Но друг път може да се окаже истински шок, наистина много неприятен. Може да са съученици, които са ви тормозили в училище, или колега от работата, който неочаквано се е опитал да ви унижи.

От деня, в който израилтяните напускат Египет, докато стигат до Обетованата земя, „Господ вървеше пред тях – денем в облачен стълб, за да ги води по пътя, а нощем в огнен стълб, за да им свети, за да пътуват денем и нощем” (Изход 13:21). Всяка част от тяхното пътуване преминава под водителството на самия Бог. Но вижте първо къде ги отвежда Той: до място, където морето е пред тях, планините са от двете им страни, а точно зад тях се задава армията на фараона!

Вървенето след „стълба“ не ни гарантира, че ще сме щастливи през цялото време. То също може да се окаже трудно преживяване, защото обучението в праведност ни отвежда до места, които изпитват толкова непосредствено измамните ни сърца (Йеремия 17:9). По време на тези трудности ключът към разбирането кога наистина следваме Бога, не е непременно липсата на изпитания или болка, а по-скоро откритостта към Божиите наставления и непрекъснатото подчиняване на умовете и сърцата ни на Неговото ръководство.

Може би няма как да получим от Бога всичко, което искаме, но нима не можем да очакваме да получим всичко, от което се нуждаем? Не онези неща, от които си мислим, че имаме нужда, а това, от което наистина се нуждаем?

Има едно нещо, от което израилтяните със сигурност се нуждаят – вода. Точно след като Бог в облака ги е превел през Червено море, те Го следват през горещата безводна пустиня в продължение на три дни. Особено в пустинята, където намирането на вода е толкова важно, тяхното отчаяние е разбираемо. Кога ще получат необходимата вода?

И така, къде ги води Бог? Стълбът ги отвежда в Мера, където най-после има вода. Сигурно са били развълнувани. Но когато опитват водата, веднага я изплюват, защото е горчива. „Тогава народът роптаеше против Мойсей: Какво да пием?“ (Изход 15:24).

След това, няколко дни по-късно, Бог почти повтаря случилото се. Този път обаче стълбът всъщност спира там, където изобщо няма вода (Изход 17:1).

Изкушенията може да се окажат такова голямо предизвикателство, защото са свързани с нещата, които наистина желаем, и изглежда, винаги ни атакуват в моменти на най-голяма слабост.

Лука, 4 глава е началото на историята за изкушенията на Исус от Сатана и насочва вниманието ни към някои трудни въпроси. На пръв поглед изглежда, че Светият Дух води Исус в изкушение. Въпреки това Бог никога не ни изкушава (Яков 1:13). По-скоро, както видяхме, Той наистина ни води към огнени изпитания. Поразителното в Лука, 4 глава е, че Светият Дух може да ни доведе до периоди на изпитания, включващи излагането ни на свирепите изкушения на Сатана. В такива моменти, когато усещаме тези изкушения толкова силно, може да разберем погрешно и да решим, че не следваме правилно Бога. Но това не е непременно вярно. „Често в ситуация на изпит се колебаем дали Божият Дух ни води. Но Божият Дух беше Този, Който заведе Исус в пустинята, за да бъде изкушаван от Сатана. Когато Бог ни въвежда в изпитания, Той има намерение да ги насочи за наше добро. Исус не се облягаше на Божиите обещания, за да навлезе своеволно в изкушенията, нито се обезвери, когато изкушението дойде. Така и ние не бива да се поддаваме“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете [Жив. на ИХ]. Изд. „Нов живот“, София, стр. 66).

Понякога, когато сме в огнено изпитание, ние сякаш изгаряме, а не се пречистваме. Ето защо е много утешително да знаем, че когато сме притиснати под тежестта на изкушението, можем да не губим надежда, понеже Исус е устоял. Добрата новина е, че тъй като Той е понесъл нашия грях, тъй като Той е платил наказанието за неуспеха ни да издържим това изкушение (каквото и да е то), тъй като Той е преминал през огнено изпитание, по-лошо, отколкото някой от нас някога ще понесе, ние не сме отхвърлени или изоставени от Бога. Има надежда дори за „главния“ от грешниците (1 Тимотей 1:15).

Петър пише на хората, които се борят с трудности и често се чувстват твърде самотни. Той пише на „избраните пришълци, пръснати из Понт, Галатия, Кападокия, Азия и Витиния“ (1 Петър 1:1). Това е областта, позната днес като Западна Турция. Няколко стиха по-нататък Петър казва, че знае за претърпяваните от тях „разни изпитания“ (1 Петър 1:6).

Да си християнин по онова време е било нещо непопулярно; вярващите са били малобройни и на много места определено са били малцинство, което в най-добрия случай е оставало неразбрано, а в най-лошия е било преследвано. Но Петър ги уверява, че тези изпитания не са произволни или хаотични (1 Петър 1:6,7). Истинската вяра е целта на тези, които устояват в „разните изпитания“.

Каквито и да са изпитанията им, каквото и да понасят, как това би могло да се съизмерва с вечността, която ги очаква, щом Христос се завърне? Думите на Петър към тях са Божиите думи и към нас, независимо пред какво сме изправени. Колкото и трудни или болезнени да са нашите изпитания, никога не бива да губим от поглед окончателния завършек, вечния живот в новото небе и новата земя, без болка, страдание или смърт. С такова обещание пред себе си, обещание, гарантирано за нас чрез смъртта на Исус, колко е важно да не губим вяра, а вместо това, сред нашите изпитания, да помолим Господа да ни очисти от всичко, което прегражда пътя на нашата вяра.

Имало един млад човек, когото ще наречем Алекс. Той излизал от много проблемна младежка възраст: наркотици, насилие, дори известно време в затвора. Но след това, чрез добротата на член от местната църква (когото Алекс по-рано бил обрал), научил за Бога и предал сърцето си на Исус. Въпреки че все още страдал от своите проблеми и борби и въпреки че частици от миналото му все още се обаждали, Алекс бил нов човек в Исус. Той обичал Бога и се опитвал да изрази тази любов, като се покорява на Неговите заповеди (1 Йоан 5:1,2). В един момент се почувствал вдъхновен да стане пастор. Всичко сочело към това. Той откликвал на Божия призив, без капчица съмнение.

В колежа нещата отначало вървели добре. Тогава едно след друго всичко започнало да се обърква и животът му се устремил надолу. Източникът му на средства започнал да пресъхва; близък приятел се обърнал срещу него, отправяйки неверни обвинения, които накърнявали авторитета му. След това той продължително заболял; никой не можел да разбере от какво точно, но то се отразило върху обучението му до такава степен, че се притеснил, че ще трябва напълно да напусне колежа. На всичко отгоре се борел с жестоките изкушения на наркотиците, които били лесно достъпни в местната общност. В един момент дори се поддал на изкушението в тази посока. Алекс не можел да разбере защо се случва всичко това, особено след като бил сигурен, че поначало Господ го е довел до това училище. Дали той грешал в разсъжденията си? Ако е така, дали цялото му преживяване с Бога е било една огромна грешка? Дори най-основните елементи на неговата вяра били поставени под съмнение.

Прочетете от Елън Уайт: гл. „Изходът“ и „От Червено море до Синай“ от кн. „Патриарси и пророци“; и „Изкушението“ от кн. „Копнежът на вековете“.

„Но в древността Господ заведе народа Си в Рафидим и може да избере да заведе и нас там, за да изпита нашата лоялност. Той невинаги ни води на приятни места. Ако го направи, в нашата себедостатъчност бихме забравили, че е наш помощник. Той копнее да се прояви пред нас и да разкрие изобилните запаси, с които разполагаме, и позволява на изпитанието и разочарованието да ни сполетят, за да осъзнаем своята безпомощност и да се научим да викаме към Него за помощ. Той може да накара прохладни потоци да потекат от твърдата скала. Никога няма да разберем, докато не се изправим лице в лице с Бога, когато ще видим, както сме били видени, и познаем, както сме били познати, колко тежести е понесъл за нас и колко тежести би бил щастлив да понесе, ако Му ги бяхме донесли с детска вяра“ (Уайт, Е. „Рафидим“, Адвент Ревю енд Сабат Хералд. 7 април 1903 г.)

Бащата постоянно се гневял, след като съпругата му заявила, че посещава адвентната църква. Дори най-дребните неща го вбесявали. Една вечер изпаднал в пристъп на ярост, тъй като закъсняла след посещение на църковно събитие.

На следващата сутрин тя отишла в стоматологичната клиника, където работела като секретарка, но там научила, че вече е безработна. Клиниката била закрита. През целия ден се чудела как да съобщи новината на съпруга си. Той обаче не се прибрал и не отговарял на телефонните й обаждания. След това забелязала, че дрехите му не са в гардобера. Бил напуснал дома им.

Майката не казала нито дума на сина си, Едуардо Младши. Момчето било заето в училище и в клуба. То забелязало, че баща му отсъства след три дни, когато получил видео съобщение на мобилния си телефон. Бащата обяснил, че адвентизмът и Кандомбле не могат да съществуват в един и същ дом.

Майката също получила видео съобщение. Бащата обяснил, че се е преместил в храма на Кандомбле, където се покланя на демоните като първосвещеник.

„Никога няма да се откажа от религията си – казал той. – Трябва да я приемете.“

Майката още не била чула за великата борба между Христос и Сатана. Била силно обезпокоена и се срещнала с Рикардо Коелю, пастор на адвентната църква. Със сълзи на очите разказала, че съпругът й работи като първосвещеник на Кандомбле и че е изоставил семейството си.

Пастор Рикардо я утешил, отворил Библията и казал: „Искам да споделя един съвет с теб.“ Прочел текста от 1Коринтяни 7:3:

„Мъжът да отдава на жената длъжното ней благоразположение: подобно и жената на мъжа“ (Цариградски превод). Цитирал и текста от Притчи 14:1: „ Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце.“

Погледнал я и казал: „Бъди добра съпруга на мъжа си Едуардо и се моли за него.“

Библейските стихове я насърчили и тя решила да се моли много повече.

Минали седмици и тя останала без пари. Намирала сили в Библията и се молела според обещанието от Исус Навин 1:9: „Бъди силен и смел; да не се плашиш и да не се страхуваш; защото Господ твоят Бог е с тебе гдето и да идеш.“

Когато научила, че семейството няма храна, майката на съпруга й се обадила на Едуардо и той започнал да изпраща продукти. Веднъж свекърва й съобщила, че духовете викат майката заедно със сина й в храма. Когато пристигнали, бащата бил обладан от демон, който заговорил чрез него с плътен, силно променен глас. Духът съобщил, че бащата може да се върне у дома, но заплашил да го убие, ако съпругата или синът му се опитват да му говорят за религията си или го поканят на църква.

Още същия ден се прибрал вкъщи, след като бил отсъствал цели два месеца. Майката започнала да се моли още повече.