Грехопадението

Всичко, което Бог е дал на нашите първи родители в Едем, идва и с едно предупреждение: „Господ Бог заповяда на човека: От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но да не ядеш от дървото за познаване на доброто и злото, защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Битие 2:16,17). Това предупреждение да не ядат от дървото за познаване на доброто и злото ни разкрива, че те е трябвало да опознаят доброто, но не и да се запознават със злото.

Определено сме способни да разберем защо, нали?

А и смъртната заплаха, прикрепена към предупреждението за непослушание (Битие 2:17), ще се изпълни: те ще умрат (Битие 3:19). Не само ще им бъде забранено да ядат от дървото, но и също ще бъдат прогонени от Едемската градина (Битие 3:24), с което ще загубят достъп до това, което би им донесло вечен живот като грешници (Битие 3:22).

Въпреки всичко, в цялата тази трагедия има лъч надежда, която откриваме в Битие 3:15 – текст, наречен „протоевангелие“, или „първото евангелско обещание“. Да, този стих дава първото евангелско обещание в Библията, тук за първи път на хората се казва, че въпреки грехопадението Бог е осигурил изходен път за всички нас.

Стихът започва със змията. Синтаксисът на фразата внушава подчертано значение: думата „змията“ е първа в изречението. Също така тя има определителен член, което разкрива, че е добре позната фигура, сякаш читателят вече знае коя е тя. Ето че реалното съществуване на това създание е потвърдено още от първата дума на главата.

Разбира се, Писанието определя змията като Божи враг (Исая 27:1) и ясно я нарича „дявол и сатана“ (Откровение 12:9). Също така в древния Близък изток змията олицетворява силите на злото.

„За да осъществи делото си незабелязано, Сатана избра да използва за свой медиум змията – дегизировка, която беше напълно подходяща за целта му да мами. Змията тогава беше едно от най-мъдрите и най-красивите създания на земята. Имаше крила и докато летеше във въздуха, изглеждаше ослепително ярка и носеше цвета и блясъка на полирано злато“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 22).

Когато говори за дявола, под каквато и форма да се явява той, Библията не използва само метафори. В Писанието Сатана е описан като реално същество, а не просто като някакъв реторически символ или абстрактен принцип, който да изобразява злото или тъмната страна на човека.

Змията не се представя като враг на Бога. Точно обратното, тя споменава Божиите думи, които повтаря и като че ли подкрепя. Още от самото начало разбираме, че дяволът обича да цитира Бога и както ще видим по-късно, дори самото Божие Слово (Матей 4:6).

Забележете също, че змията не започва веднага да спори с жената, но задава един въпрос, който внушава, че сякаш вярва в това, което Господ им е казал. Въпросът е: „Истина ли каза Бог (…)“ (Битие 3:1). Следователно още от самото начало се разкрива колко хитро и измамно може да бъде това същество. И, както ще видим, опитът сработва.

Забележете паралелите между Божия разговор с Адам (Битие 2:16,17) и разговора на Ева със змията. Сякаш змията сега е заместила Бога и познава даже по-добре от Него нещата. Отначало просто задава въпрос, с намек, че жената сигурно не е разбрала добре Бога. Но след това Сатана открито оспорва Божиите намерения и дори Му противоречи.

Изкусителят атакува две истини: смъртта и познаването на доброто и злото. Бог ясно и категорично е заявил, че наистина ще умрат (Битие 2:17). А Сатана казва точно обратното: че няма да умрат и сякаш внушава, че хората са безсмъртни (Битие 3:4). Бог е забранил на Адам да яде от плода (Битие 2:17), а Сатана го подтиква да яде от него, защото, като го направи, ще стане подобен на Бога (Битие 3:5).

Двата аргумента на Сатана – безсмъртието и богоподобието – убеждават Ева да вкуси от плода. Притеснително е, че веднага щом решава да не се покори на Бога и да яде от забранения плод, тя започва да се държи така, сякаш Бог вече го няма и тя е застанала на Неговото място. Библейският текст загатва за тази промяна. Ева употребява Божиите думи, докато оценява забранения плод: „видя (…) че (…) беше добро“ (Битие 3:6). Това ни напомня за Божията оценка на творението: „видя, че (…) беше добро“ (Битие 1:4).

Посочените две изкушения – безсмъртието и богоподобието – са в основата на възгледа за безсмъртието в религиите на Древен Египет и Гърция. Желанието за безсмъртие, което според тях е божествено качество, принуждава тези хора да се стремят към божествен статут, за да може и те да придобият безсмъртие (както се надяват). Подобен начин на мислене крадешком се промъква и в юдео-християнските култури и ражда вярването в безсмъртието на душата, което и днес съществува в много църкви.

След като съгрешават, Адам и Ева се чувстват голи, защото изгубват славната си одежда, която е отразявала Божието присъствие (Псалми 8:5; 104:1,2). Божият образ е засегнат от греха. Глаголът „правя“ във фразата: те „си направиха препаски“ (Битие 3:7) досега е бил употребяван само за Бога като Създател (Битие 1:7,16,25 и т.н.). Сякаш те са застанали на мястото на Твореца, като се опитват да покрият греха си – действие, което Павел изобличава като оправдание чрез дела (Галатяни 2:16).

Когато Бог се приближава при тях, Той им задава реторичния въпрос: „Къде си?“ (Битие 3:9); същият, който ще зададе на Каин (Битие 4:9). Разбира се, Творецът знае отговора на въпроса. Задава го заради виновните: да им помогне да осъзнаят какво са направили и същевременно да ги подтикне към покаяние и спасение. От мига, в който хората съгрешават, Господ започва да работи за тяхното спасение и изкупление.

Всъщност цялото развитие на нещата отразява възгледа за изследователен съд, който започва със Съдията, разпитващ подсъдимия (Битие 3:9), за да го подготви за присъдата (Битие 3:14-19). Но Той прави това, за да предизвика покаяние, което ще доведе до спасение (Битие 3:15). Един мотив, който намираме из цялата Библия.

Отначало, както е типично за всички грешници, Адам и Ева се опитват да избегнат присъдата, като обвиняват някой друг. На Божия въпрос Адам отговаря, че жената, която Бог му е дал (Битие 3:12), го е накарала. Тя е виновна (а се подразбира, че и Бог е виновен), а не той самият.

Ева отговаря, че змията я е измамила. Староеврейският глагол nasha’, „мамя“ (в Битие 3:13) означава да даваме на хората лъжливи надежди и да ги караме да вярват, че вършат нещо добро (4 Царе 19:10; Исая 37:10, Йеремия 49:16).

Адам обвинява жената с думите, че му е дала от плода (има някаква истина в това), а Ева обвинява змията, че я е подмамила (и в това има известна истина). Но в края на краищата и двамата са виновни.

Бог започва произнасянето на присъдата със змията, защото тя е инициаторът на случилото се. Тя е единственото прокълнато същество в този разказ.

С което стигаме до нещо като „обратен процес“ на сътворяване. Ако Сътворението води до живот, добро и благословения, присъдата води до смърт, зло и проклятия – но също и до надежда и обещание за спасение. До мрачната картина на смазаната змия, която яде пръст (Битие 3:14), блести надеждата за спасение на човечеството, явяваща се под формата на пророчество. Още преди да осъди Адам и Ева, Господ им дава надежда за изкупление. Да, те са съгрешили. Да, ще пострадат заради греха си. И да, ще понесат смърт заради греховете си. Но въпреки всичко изброено има надежда – надеждата за спасение.

Забележете паралелите между Битие 3:15 и Откровение 12:17: змеят (змията), разярен (вражда); потомство (потомство); жената в Едем и жената в „Откровение“. Битката (великата борба), която се пренася в Едем чрез грехопадението, ще продължи до края на времето. Обаче обещанието за поражението на Сатана вече е дадено в Едем – че главата му ще бъде смазана. Това е тема, по-ясно разкрита в „Откровение“, където се описва окончателното му унищожение (Откровение 20:10). Още от самото начало човечеството получава надежда, че ще има изходен път от ужасяващата неразбория, нахлула чрез познаването на злото – надежда, която е и за всички нас точно в този момент.

Докато Божията присъда за змията е недвусмислено наречена проклятие (Битие 3:14), присъдата му за жената и мъжа не е такава. Единственият път, когато отново е използвана думата „проклятие“, тя се отнася за „земята“ (Битие 3:17). Значи Бог има други планове за мъжа и жената, различни от тези за змията. На тях им се предлага надежда, която не е предложена на дявола.

Тъй като грехът на жената се дължи на отношенията ѝ със змията, стихът за Божията присъда над нея е свързан с присъдата на змията. Битие 3:16 идва не само непосредствено след Битие 3:15, но и паралелите между тези две пророчества ясно показват, че пророчеството за жената трябва да се разглежда във връзка с месианското пророчество от стих 15. Затова Божията присъда за жената, включително раждането на деца, трябва да се разбира в положителната перспектива на спасението (1 Тимотей 2:14,15).

Тъй като грехът на мъжа се дължи на факта, че е послушал жената, вместо да се покори на Бога, земята, от която е взет, ще поеме проклятието (Битие 3:17). В резултат, мъжът ще трябва да се труди усилено (Битие 3:17-19), а след това ще се „върне“ в земята, откъдето е дошъл (Битие 3:19) – нещо, което никога не е трябвало да се случва и не е било част от първоначалния Божи план.

Важно е, че при тази безнадеждна перспектива за смъртта Адам се обръща към жената, където вижда надеждата за живот чрез раждането на деца (Битие 3:20). Въпреки смъртната присъда, той вижда надежда за живот.

Междувременно, като всеки любящ родител, Бог им желае доброто, а не злото. Но сега, когато са познали злото, Той ще направи всичко възможно, за да ги спаси от него. Следователно въпреки тези присъди надеждата за нашите първи родители не е изгубена, независимо от тяхното открито и безочливо непокорство към Бога; въпреки че те – които са живели в истинския рай – не са имали абсолютно никаква причина да се съмняват в Бога, в Неговите думи или в любовта Му.

Помислете за връзката между „дървото на живота“ и „дървото за познаване на доброто и злото“. Тази връзка вече е подсказана чрез факта, че и двете са разположени „сред градината“ (Битие 2:9). Но между тях има нещо повече от географска връзка. Тъй като хората са вкусили от плода на дървото за познаване на доброто и злото, след като не са послушали Бога, те са загубили достъпа си до дървото на живота и не могат да живеят вечно, не и в това състояние. Споменатата връзка подчертава един дълбок принцип. Моралните и духовните решения оказват влияние върху физическото измерение на живота, както съветва Соломон сина си: „Сине мой, не забравяй поуката ми и сърцето ти нека пази заповедите ми, защото дългоденствие, години на живот и мир ще ти прибавят те“ (Притчи 3:1,2). Тази връзка е възстановена отново в бъдещия небесен Йерусалим, където „насред улицата“ (Откровение 22:2) е само дървото на живота.

„Когато Бог създаде Ева, Той планираше тя да не бъде нито по-низша, нито по-висша от мъжа, но във всичко да му бъде равностойна. Святата двойка не трябваше да има никакви интереси независимо един от друг и въпреки това всеки от тях имаше собствено мислене и действия. Но след греха на Ева, тъй като тя първа съгреши, Господ ѝ каза, че Адам ще владее над нея. Тя трябваше да се подчинява на съпруга си и това беше част от проклятието. В много случаи това проклятие е вгорчавало съдбата на жените и животът им се е превръщал в бреме. Мъжът злоупотребява с ръководното положение, което му е дал Бог, като упражнява властта си тиранично. Безкрайната мъдрост състави план за изкупление, който дава на човешкия род второ благодатно време, като го подлага на ново изпитание“ (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 3. София: Нов живот, 2013, с. 465).

Доброволците си взели листчета с имената на затворниците, които се били записали за библейски уроци в затвор в Испания. Никой обаче не искал да вземе едно определено листче. „Никой ли не желае да се срещне с този човек?“, попитал 36-годишният Данте Марвин Херман, студент по теология в Адвентния колеж в Сагунто.

„С него се работи много трудно“, казал един от доброволците.

„Винаги се подиграва с Бога“, допълнил друг.

Данте се помолил и усетил как един тих глас му казва: „Отиди на посещение при Матиас.“

Надзирателят довел Матиас - млад, гладко избръснат мъж, при Данте в празната столова, намираща се в отделението с най-строга охрана. За разлика от серийните убийци и други закоравели затворници, излещаващи присъдата си в това отделение, Матиас нямал видими след от татуировки или мрачно и гневно изражение на лицето си.

„Не изглеждаш като другите затворници“, казал Данте.

Матиас се засмял. „Просто не знаеш кой съм аз.“

„За мене няма значение кой си и какво си направил – отвърнал Данте. – Всички ние правим грешки в живота си и не можем да променим миналото.“

Матиас погледнал втренчено Данта. Забелязал сините татуировки по ръцете му и следите от дупки за пиърсинг по ушите.

„Ти от адвентната църква ли си? Въобще не приличаш на другите адвентисти.“

„Бог може да промени всеки от нас“, отоворил Данте. Разказал му как бил продал душата си на дявола на 17-годишна възраст, как се бил присъединил към улична бадна и работил като дилър на дрога, преди да открие Божията любов в Библията и да стане адвентист. Когато спрял да говори, определеният за библейски урок час бил свършил.

„Би ли ме посетил отново? – попитал затворникът. – Искам да науча нещо повече за този непознат Бог, за когото говориш. Никога не съм чувал за обичащ Бог. Винаги съм слушал за разгневен и осъждащ Бог.“

Данте обещал да се върне следващата събота.

В колежа споменал за Матиас пред един от преподавателите. „Знаеш ли кой е той?“, попитал преподавателят. Когато Данте поклатил отрицателно с глава, бил посъветван да направи онлайн проучване. След проучването Данте започнал да се моли: „Господи, това е много сериозно. Защо ме изпрати при него?“ Почувствал как тънкият глас му казва: „Дате, имам благодат за теб. Простил съм на теб, мога да простя и на него.“