Разбира се, книгата „Второзаконие“ не се появява от нищото. Както с всяко нещо в живота, тя съществува в определен контекст. И както при всичко друго в живота, този контекст играе съществена роля за разбирането на значението на книгата и на нейното предназначение.

Преди нея има доста история – история, която обяснява обстоятелствата не само във връзка със самата книга, но и със света и обстановката, които са оформили нейния контекст. Точно както не можем да разберем за какво се ползва и как функционира една чистачка, ако липсва автомобил, така и ще бъде трудно да разберем „Второзаконие“, особено в контекста на нашата тема („Второзаконие“ и настоящата истина), извън обстановката, в която книгата е възникнала.

Някакъв човек прочел книгата на руския писател Лев Толстой „Война и мир“ – около 1500 страници – само за три дни. Когато го попитали за какво пише в нея, читателят отговорил: „Ами за Русия“.

Да отразим в едноседмичен урок хиляди години история преди „Второзаконие“ е все едно да направим същото като този читател. Но ако се спрем върху най-важните моменти, ще можем да видим необходимия контекст за най-правилното разбиране на тази книга, толкова наситена с „настояща истина“.

В 1 Йоан 4:8 се казва: „Бог е любов“. Тези три думи са толкова прости (четири на гръцки), но идеята, скрита зад тях, е така дълбока, че едва ли можем да схванем всичките ѝ нюанси. Те не казват, че Бог обича или че разкрива любовта, или че Той е изява на любовта, а че Бог е любов. Е любов – все едно любовта е същността на Божията личност. Като грешни човеци, имащи само няколко килограма тъкани и химически вещества в главите си, с които да осмислим реалността, ние просто не сме способни напълно да схванем какво означава „Бог е любов“.

Но със сигурност можем да разберем достатъчно, за да знаем, че това е добра вест. Ако вместо „Бог е любов“, се казваше, че „Бог е омраза“ или „Бог е отмъстителен“, или „Бог е безразличен“, това откровение за Него щеше да бъде доста притеснително.

Истината, че „Бог е любов“, ни помага да осмислим по-добре възгледа, че Божието управление, властта над цялото творение, е отражение на тази любов. Космосът е пропит с любов сигурно много повече, отколкото с гравитация. Бог обича нас и ние също трябва да Го обичаме в отговор (Второзаконие 6:5; Марк 12:30).

Обаче за да бъде любовта истинска, тя трябва да бъде давана свободно. Бог не може да принуждава да Го обичат. Ако го направи, това вече няма да е любов. Затова, когато Той създава интелигентни и разумни същества в небето и на земята, имащи способността да обичат, винаги съществува риск те да не отвърнат на любовта Му. Някои не откликват – и така започва онова, което познаваме като „великата борба“.

Особено красноречив е стихът от Йезекиил 28:15, който разкрива, че макар този ангел, Луцифер, да е бил съвършено същество, сътворено от съвършен Бог, в него се е намерило беззаконие. Не защото е бил създаден с това беззаконие отначало. Всъщност, създаден със способността да обича, Луцифер е имал истинска морална свобода и въпреки всичко, което му е било дадено („ти беше обсипан с всякакви скъпоценни камъни“), този ангел е поискал още. Една погрешна стъпка е довела до друга, докато накрая е станала „война на небесата“.

Почти всеки ученик е чувал историята за ябълката, паднала на главата на Исак Нютон и готово! Нютон открил гравитацията. Дали наистина е паднала ябълка на главата му, или не, не е толкова важно. Всъщност идеята е, че великото прозрение на този учен (той всъщност не е открил гравитацията; всеки, който падне, вече я познава) било да разбере, че същата сила, която кара ябълката да падне (гравитацията), също така държи Луната в орбита около Земята, Земята в орбита около Слънцето и т.н.

Това било важно, защото хилядолетия наред хората вярвали, че законите, които направляват небесата, са различни от законите, които управляват Земята. Нютон доказал, че това вярване е погрешно.

И макар че приносът на учения бил в областта на природните закони, същият принцип важи и за моралния закон. Същата свобода – свободата, присъща на любовта, е довела до падението на Луцифер в небето, което на свой ред е довело до грехопадението на човеците на земята.

След грехопадението нещата се обръщат с главата надолу и се стига до момента, когато Господ казва за човечеството, че „всяка мисъл и наклонност беше постоянно само зло“ (Битие 6:5). И ако са мислили лоши неща, действията им със сигурност са били също лоши, докато са станали толкова зли, че Господ е унищожил целия свят с Потоп – в известен смисъл това е дало на човечеството шанс за ново начало, един вид второ Сътворение. Обаче, както показва историята за Вавилонската кула (Битие 11:1-9), човечеството все още е държало да отправя предизвикателства към Бога. „Когато кулата беше частично завършена, част от нея беше отделена за жилища на работниците. Други отделения, великолепно обзаведени и украсени, бяха посветени на идолите им. Хората се радваха на успеха си и възхваляваха сребърните и златните си идоли, и се бунтуваха срещу Владетеля на небето и земята“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 71). Затова, освен че разбърква езика им, Бог разпръсва грешната раса по лицето на цялата земя.

Аврам (наречен по-късно Авраам) се появява за пръв път в родословието от Битие, 11 гл., което следва веднага след разказа за разпръсването при Вавилонската кула.

Много векове по-късно апостол Павел, в опита си да се справи с ересите на галатяните, изтъква призоваването на Аврам и показва, че то е ранна изява на вечното Божие намерение: евангелието да достигне света. „Тогава знайте, че тези, които живеят с вяра, те са Авраамови чада; и Писанието, като предвиждаше, че Бог чрез вяра ще оправдае езичниците, изяви предварително благовестието на Авраам с думите: „В тебе ще се благославят всички народи“. Така че тези, които имат вяра, се благославят заедно с вярващия Авраам“ (Галатяни 3:7-9).

Първият призив към Аврам е отправен в Битие, 12 глава. Голяма част от „Битие“ представлява историята на неговите кръвни потомци, един от друг по-лоши, които създават и лоши семейства. И все пак чрез тях най-накрая ще се изпълни обещанието, водещо до решаващ обрат с призоваването на Мойсей.

В един свят, потопен в невежество, заблуди и всеобща липса на познание за истината (нещата не са се променили много за три хиляди години, нали?), Господ призовава от Египет един народ, Неговия народ, потомците на Авраам. Той се стреми не само да запази познанието за истината, т.е. познанието за Него, Яхве, и за плана на спасението, но също и да разпространи това познание по целия свят.

Изходът и всичко, свързано с него – от кръвта върху стълбовете на вратите в Египет до драмата при Червено море – каква велика опитност е това! Със сигурност е направила силно впечатление на всички, които са я преживели. А починалите, от първородните в Египет до войниците на дъното на морето – Бог ще ги съди справедливо. Както казва Господ: „Вие видяхте какво сторих на египтяните, а как носих вас на орлови крила и ви доведох при Себе Си“ (Изход 19:4).

Защо Господ извършва тази изумителна и драматична спасителна операция, като всъщност извежда един народ от друг народ, или както самият Мойсей се изразява: „Или решавал ли е Бог да дойде и да вземе за Себе Си народ изсред друг народ – чрез изпитания, знамения и чудеса, и чрез бой, чрез силна ръка, чрез издигната мишца и чрез дела, всяващи ужас, според всичко, което Господ, вашият Бог, е сторил за вас в Египет пред очите ви?“ (Второзаконие 4:34).

Много е просто. Бог призовава да излязат потомците – наследниците на бащите Авраам, Исаак и Яков. И с тези потомци Господ сключва завета Си и те ще бъдат наистина „повече от всички племена (…) Мое собствено притежание, защото Мой е целият свят“ (Изход 19:5). Тази връзка заема централно място в завета.

Идеята за „собствено притежание“ (segullah) обаче лесно може да бъде разбрана неправилно. И всъщност става точно така. Тяхната специална съдба не произлиза от нещо вътрешноприсъщо, свято и праведно в самите тях. А се дължи на дадената им Божия благодат и на прекрасните истини, които Господ им е поверил – истини, които трябва да следват и като „царство от свещеници“ накрая да разпространят по целия свят.

След това Бог им дава някои от постановленията на завета (тяхната страна от завета, така да се каже), Десетте заповеди (Изход, 20 гл.), а после този завет е ратифициран. След като поръсва наскоро направения олтар с кръвта на жертвоприношенията, Мойсей „взе книгата на завета и я прочете“ (Изход 24:7). Народът отново обявява, че ще изпълнява всичко.

„Всичко, което Господ е казал, ще направим“ (Изход 19:8; Изход 24:3; 24:7). Въпреки че несъмнено народът е бил искрен всеки път, когато хората са изричали тези думи, свещената история показва, че за съжаление, техните действия многократно противоречат на думите им. Макар че са избраният народ, макар че са сключили завет с Господа по собствено желание, те не спазват своята част от договореното, което всъщност се свежда само до едно-единствено нещо.

Призивът да се покоряват на Бога, да изпълняват Неговия закон, не е по-законнически, отколкото е и днес (Матей 7:24-27; Йоан 14:15; Яков 2:20; Римляни 6:11,12) и въпреки това израилтяните многократно нарушават своята част от завета.

Всъщност от самото начало, още пред самата планина Синай, те изпадат в отвратително отстъпление (Изход 32:1-6). За съжаление, отстъплението им се превръща повече в обичай, отколкото в изключение, и така вместо бързо да влязат в Обетованата земя, те се скитат из пустинята 40 години.

Тогава, както и днес, много често непослушанието е последица не само от открит бунт (въпреки че и това се случва), но и от недоверие в Божиите думи. Този грях става още по-отвратителен в Израил поради факта, че както казва самият Бог, всички тези хора „са виждали славата Ми и знаменията, които извърших в Египет и в пустинята, и са Ме раздразвали досега десет пъти“ (Числа 14:22). Въпреки всичко, което са видели и преживели, те пак отказват да се покорят на Господа и да завладеят земята, въпреки Божиите обещания, че ще пожънат успех (Числа, 13 и 14 гл.).

За по-задълбочено и добре обмислено изучаване по темата за великата борба, основано на възгледа за Бога като любов и написано от адвентист, вижте произведението на Джон Пекъм „Теодицея на любовта: Космически конфликт и проблемът със злото“ (Grand Rapids, MI: Baker Academic, 2018). Фактът, че този материал е публикуван от неадвентна преса, показва как добрият библейски изследовател може да разкрие реалността на великата борба, описана в Библията.

„Накратко, аз твърдя, че Божията любов (разбирана правилно) е в центъра на един космически спор и че Божията отдаденост на любовта осигурява морално достатъчна причина, за да допусне Бог съществуването на злото със значителни последици за разбирането на божественото Провидение като действащо в рамките на така наречените от мен „заветни правила на обвързаност“ (John C. Peckham, Theodicy of Love: Cosmic Conflict and the Problem of Evil [Grand Rapids, MI: Baker Academic, 2018], p. 4).

„Постановлението, че Израил няма да влезе в Ханаан за четиридесет години, беше горчиво разочарование за Мойсей и Аарон, Халев и Исус Навин, обаче те приеха Божието решение без негодувание. Но хората, които се оплакваха от Божието отношение към тях и заявяваха, че искат да се върнат в Египет, плачеха и скърбяха много, когато презрените от тях благословения им бяха отнети. Жалбите им бяха безпочвени и сега Бог им даде истинска причина да роптаят. Ако бяха скърбели за греха си, когато беше точно изложен пред тях, тази присъда нямаше да бъде произнесена, но те скърбяха заради присъдата. Тъгата им не беше покаяние и не би могла да осигури отмяна на присъдата им“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 266,267).

Като че ли животът ми не би могъл да върви по-зле. Съпругът ми се разболя от рак на костния мозък. След това родителите му починаха. Трябваше да заплатя разноските по погребението на свекървата ми и да поема грижите за прехраната на семейството. Понякога нямах дори 1000 корейски вона (един долар), за да платя разноските за училищни материали на сина ми. Заплатата не стигаше за покриване на болничните разходи на съпруга ми. Всеки ден се безпокоях, че няма да имам достатъчно ориз, за да нахраня семейството си. Плачех. Чувствах се толкова самотна.

Тогава се запознах с Парк Йеон-сук. Тя не ми беше роднина или дори приятелка, но се опитваше да ме развесели. Разбра, че имам финансови затруднения и ми даде допълнителна работа в магазина си в Ханан, предградие на южнокорейската столица Сеул.

Бях благодарна за работата. Забелязах нещо необичайно в Йеон-сук. Изглеждаше по-щастлива от другите хора. Смятах, че това е необичайно, но харесвах нейната радост.

След като я опознах, разбрах, че ходи на църква в събота. Не се безпокоеше от загубата на средства поради затварянето на магазина веднъж седмично. Аз бях атеистка, но ми се искаше да отида на църква с нея и да открия защо в нея има такава радост и спокойствие.

Йеон-сук не ме канеше в нейната адвентна църква, но аз реших в сърцето си, че трябва да отида. Започнах сама да изучавам Библията. Когато научих за Бога и се присъединих, небесният мир навлезе в живота ми. Отдадох сърцето си на Исус и се присъединих към адвентната църква в Западен Ханам, където сега служа като дяконеса заедно с Йеон-сук.

Има много неща, които не знам, но осъзнавам, че вярвам в Бога от цялото си сърце. Йеон-сук не ми говореше много за Исус, но аз видях Исус в живота й. Същият Исус, когото срещнах чрез нея, живее и в мене днес.

Тази година съпругът ми и синът ми бяха кръстени и се присъединиха към адвентното семейство. Животът ми тръгна по-добре отвсякога. Да бъде слава на Бога за това, че стигна до моете семейство чрез Йеон-сук и нейния магазин.