Естир е използвана за провеждане на специализирана мисия на високо равнище в опасното политическо сърце на Персийската империя. Нейната мисия я въвлича в серия от поразителни контрасти. Момиче сираче от презирано етническо и религиозно малцинство, живеещо в суперсилата за онова време, тя става съпруга на персийския цар. Това не е приказка за Пепеляшка. По-скоро Естир е издигната от неизвестността и подготвена да проведе една високо специализирана мисия. От нея се изисква рискованата стратегия да работи отначало под прикритие. По-късно трябва напълно да разкрие своята етническа принадлежност и вяра с опасност за живота си.

Подкрепена от своя братовчед и приемен баща Мардохей, нейното смело свидетелство в раздирания от интриги двор на Персийската империя спасява еврейския народ, променя напълно ниското му социално положение, а след това го прави обект на възхищение в цялата империя.

Няма съмнение, че в резултат от верността ѝ познанието за истинския Бог се разпространява много повече сред техните господари езичници. Макар и не „типична“ мисионерска история, разказът за Естир и Мардохей ни представя някои интересни принципи, които могат да ни помогнат да разберем какво означава да свидетелстваме при особени обстоятелства.

Едноседмичният банкет, който цар Асуир организира за аристокрацията и служителите си, изглежда прекалено разточителен дори за човек на върха на политическата власт. Неограничената консумация на алкохол (Естир 1:7, 8) е необичайна, защото пиенето по време на древните официални пирове обикновено се контролира от установената практика и от ритуалите. В случая това до такава степен замъглява преценката на царя, че той заповядва на съпругата си Астин да осигури забавление на царската сбирка от пияни мъже. Това е далеч под нейното достойнство като омъжена жена и член на царското семейство. Независимо от реакцията си, тя се изправя пред дилемата да изгуби своето положение. И нейното смело решение да запази самоуважението си пред лицето на низките желания на един деспотичен владетел подготвя читателя да разбере силата за добро, която една принципна жена може да упражни дори в доминиран от мъжете царски двор.

Обаче междувременно трябва да се занимаваме с действията на Естир. Естир 2:3 създава впечатлението, че тези жени не са доброволци. Царят издава указ и Естир трябва да отиде. Ако откаже, кой знае какъв ще е изходът?

Мардохей два пъти заповядва на Естир да не разкрива националността и произхода си. Това притеснява някои коментатори, които оспорват необходимостта от такова прикриване, особено в момент, когато еврейският народ не е под заплаха. Не би ли могла тя да бъде свидетел пред тези езичници, ако открито показва коя е и на кой Бог се покланя? А би ли могло да се твърди, че да бъдеш евреин не е на почит в персийския двор и че разкриването на нейния етнически произход би ѝ попречило да получи достъп до царя, когато моли за своя народ? Както и да е, ясно е, че дори преди да дойде заплахата, Мардохей е предупредил Естир да не разкрива самоличността си. Факт е, че Библията не ни казва причината за неговите думи; обаче както можем да видим от примера на Исус, не е задължително човек да разкрива веднага всичко и при всички обстоятелства. Благоразумието е добродетел.

В същото време, защо Исус говори така открито на жената при кладенеца, а не на Своя собствен народ?

„Христос е далеч по-сдържан, когато говори с тях. Това, което не е разкрито пред евреите и което след това на учениците е заповядано да пазят в тайна, е разкрито пред нея. Исус вижда, че тя ще използва това познание, за да доведе и други, които ще приемат Неговата благодат“ (Е. Уайт, Копнежът на вековете. С. 190 – амер. изд.).

В Естир 3:1-5 сюжетът на историята започва да се разгръща. Мардохей като евреин – изпълнявайки заповедта да не се покланя на идоли, отказва да се поклони пред Аман, който е просто човек. Вбесен, Аман търси начин да си отмъсти за това, което възприема като лична обида. Чрез своите действия Марходей по някакъв начин свидетелства сред тези езичници за истинския Бог.

Когато заговорът на Аман става известен, Мардохей изразява външно своята скръб, използвайки единствения еврейски религиозен ритуал, споменат в книгата Естир: „Той раздра дрехите си, облече се във вретище с пепел (…) и завика силно и горчиво“ (Естир 4:1). В това време Естир се подготвя да посрещне обвиненията на Аман. Тя ще наруши като еврейка царския закон, влизайки с риск за живота си в присъствието на царя без покана, като част от плана за осуетяване заговора на Аман. Царят я допуска и приема поканата ѝ за вечеря. Сега Естир поема главната роля в драмата, пред която са изправени еврейските изгнаници в цяла Персия. В тази история Естир проявява себеотрицание и вяра, героизъм (Естир 4:16), тактичност (Естир 5:8) и смелост (Естир 7:6).

„Чрез царица Естир Господ осъществява могъщо избавление за Своя народ. В момент, когато изглежда, че никаква сила не може да ги спаси, Естир и нейните слугини се изправят пред проблема с пост, молитва и бързи действия и донасят избавление за своя народ.

Изучаването на делото на жени във връзка с Божията кауза през старозаветните времена ще ни предаде уроци, които ще ни направят способни да се справяме със спешните случаи в делото днес. Може да не сме в такова съдбоносно и специално положение, както Божият народ по времето на Естир. Но жените на вярата могат да играят важна роля и в по-скромни обстоятелства“ (Коментари на Елън Уайт. Адвентен библейски коментар. Т. 3. С. 1140 – амер. изд.).

Разказите за двата вечерни приема на Естир довеждат историята до момента, когато трябва да се вземе решение. Те докладват за необикновеното анулиране на замисленото етническо прочистване. В хода на разказа се разкрива разликата между истинската чест и себевъзвеличаването, четем и за наказанието на злодея. Тези дворцови интриги имат дългосрочни последици. Те ни позволяват да надзърнем в задкулисните дела на един абсолютен монарх и неговия двор. Естир и Мардохей използват положението си, познаването на културата, в която живеят, и вярата си в Божиите заветни обещания за избавлението на Неговия народ.

В същото време, въпреки тихия си живот на служене, Мардохей разкрива своята вяра, макар и единствено с отказа си да се поклони пред Аман. Хората забелязват това и му дават съвети, но той отказва да допусне компромис с вярата си (Естир 3:3-5). Това определено е свидетелство пред обществеността.

Макар да е очевидно, че Мардохей следва Господа, той проявява преданост и вярност и към владетеля на нацията, сред която живее. Отказва да се поклони на човек и все пак е добър гражданин, видно от факта, че разкрива заговор срещу царя. Въпреки че не трябва да се задълбаваме твърде много във факта, че не получава никаква награда за това, твърде е вероятно просто да го е направил и после да се е отдръпнал, без да очаква почит. В течение на времето обаче, както показва историята, неговото добро дело е щедро възнаградено. Примерът му тук е може би най-добре изразен със следните думи: „Като е така, отдавайте императорското на императора, а Божието – на Бога“ (Матей 22:21).

Няма съмнение, че книгата „Естир” не е „типична“ история за евангелизиране и свидетелстване. Обаче можем да видим нещо подобно да се случва към края й. В резултат от указа на царя в полза на евреите „мнозина от народите на земята станаха юдеи, защото ги обзе страх от юдеите“ (Естир 8:17). Някои коментатори твърдят, че това не би могло да бъде истинско обръщане, тъй като страхът и безпокойството не трябва да играят никаква роля в създаването на ученици. Макар това да е вярно, кой знае в дългосрочен план как тези хора, каквито и да са първите им мотиви, са реагирали на действието на Светия Дух, особено след като са видели големите разлики между техните вярвания и вярата и поклонението пред единия истинен Бог?

В първоначалните укази срещу евреите те не само трябва да бъдат избити, но и хората, които биха го направили, получават заповед „да разграбят имота им“ (Естир 3:13). Също така, когато на евреите е позволено да избият враговете си, и те получават разрешение да „разграбят“ техните имоти (Естир 8:11). Обаче три пъти в книгата „Естир” (9:10, 15, 16) конкретно се подчертава, че те „на плячка не сложиха ръка“. Макар стиховете да не казват защо, фактът, че това е споменато три пъти, показва ударението, което се поставя върху горното действие. Най-вероятно те не го правят, защото искат да стане ясно, че действат в самозащита, а не от алчност.

Книгата на Елън Уайт „Пророци и царе“ главата „В дните на царица Естир“, стр. 307 – 309, Изд. „Нов живот“, 1995.

„Указът, който най-накрая ще се издаде срещу Божия остатък, ще бъде много сходен с постановения от Артаксеркс срещу евреите. Днес враговете на истинската църква виждат в малката група, спазваща съботната заповед, Мардохей при портата. Благоговението на Божия народ към Неговия закон е постоянен упрек за онези, които са отхвърлили страха от Господа и потъпкват Неговата събота“ (Е. Уайт, Пророци и царе. С. 309. Изд. „Нов живот“, 1995).

1. Какви сходства можем да открием между указа срещу евреите и това, което ще се случи в последните дни, когато въпросът за „белега на звяра“ ще излезе на преден план?

2. И древните евреи, и християните оспорват правото на книгата „Естир” да бъде част от старозаветния канон. Тя не е част от Стария завет, използван от общността, която е написала свитъците, намерени край Мъртво море, нито от Стария завет на църквите от древна Турция и Сирия. В нея името на Бога не се споменава нито веднъж, докато на езическия цар се повтаря около 190 пъти. Няма нищо за молитва, жертви, храм или поклонение, въпреки че се говори за пост. Накрая, не се споменава за прошката и милостта. И все пак Господ е намерил за подходящо да я включи в канона. Защо? Какъв мощен духовен урок можем да извлечем от нея за това как Бог може да действа в живота ни за добро – дори сред много трудни според нас обстоятелства?

3. Поразсъждавайте още върху идеята за случаи, при които мисионери и други евангелизатори не говорят открито за своята самоличност и дело. Кои са някои от основателните причини (ако има такива) и ние да не правим това, особено в контекста на мисията? Понякога например мисионерите много внимават да не казват какви са, особено в държави, враждебно настроени към християнското свидетелстване. Ако ни бъде внушено да не разкриваме веднага кои сме, как да направим това по такъв начин, че да не действаме нечестно или с лъжа?

Донешор имал силното желание да узнае истината. Решил да отбелязва с червен молив всичко от Библията и от Гита, което било добро и полезно. Скоро осъзнал, че подчертава почти всичко от Библията. Решил, че някога ще стане християнин, без да има ни най-малка представа как и кога ще се случи това.

Отишъл да учи в колеж и не му оставало много време за четене, но желанието да научи нещо повече за Бога не го напускало. Когато се прибрал у дома след завършването си срещнал стар приятел на пазара.

„Станаха християнин”, казал приятелят му. Донешор се стъписал. Разказал му за намерената в реката Библия и го попитал: „Как мога и аз да стана християнин?”

Приятелят му се зарадвал и го прегърнал. След това му обяснил, че в град на около 45 километра има църква, където Донешор би могъл да разбере как да стане християнин.

Рано в съботната сутрин Донешор се качил на автобус до града, където се намирала църквата. Намерил домашната църква и влязъл вътре. Всички седели със затворени очи. Донешор не разбрал, че се молят. Разгледал ги внимателно. „Приличат на нормални хора”, помислил си той. Когато отворили очите си, те с изненада видели, че Донешор стои близо до вратата. Приветствали го и го поканили да се присъедини към тях.

Донешор посещавал църквата винаги, когато имал възможност, но не бил в състояние да пътува до там всяка седмица, тъй като автобусните билети били доста скъпи. Изпитал голяма радост от нещата, които научавал, и започнал да разказва на приятелите си. Някои от тях също решили да посетят църквата. Редували се в пътуванията и тези, които посещавали богослуженията, разказвали на останалите за наученото.

Цяла година Донешор и приятелите му ходели на църква по този начин. Донешор съобщил на пастора, че желае да бъде кръстен. Пасторът с радост щял да извърши подготовката за кръщението, но се извинил, че църквата е малка и няма басейн за кръщение. „Ще трябва да те кръстим в река Ченги”, казал той със съжаление.

„Но това е чудесно – отговорил Донешор. – Същата река, която ми донесе Библията, ще запечата завета ми с Бога.”

Донешор и още 24 души били кръстени в реката, където започнало търсенето му на Бога. Сред тези 24 души били и седем приятели, които Донешор довел до Христос. Те са първите християни от общността Трипура.