До известна степен (в същност, до голяма степен) всички ние сме продукт на нашата среда. Въпреки че наследствеността играе важна роля, ценностите, към които се придържаме, достигат до нас от онова, което е около нас – нашият дом, нашето възпитание, нашата култура. Още от раждането си ние биваме повлияни от това, което виждаме и чуваме.

За съжаление онова, което виждаме и чуваме, не винаги е най-доброто; светът около нас е греховен във всяко едно отношение и не може да не ни повлияе негативно. Въпреки това ни е дадено обещанието за Светия Дух, ние имаме и Божието Слово, насочващо ни към нещо по-висше и по-добро от това, към което ни насочва светът.

През тази седмица ще разгледаме различните мъдрости, оставени ни в книгата Притчи, и практичните истини, изразени чрез тях. Ако вземем присърце тези истини и ги следваме, те ще ни помогнат да преодолеем негативността на този грешен свят и ще ни подготвят за по-добрия.

За разлика от еволюционната теория, считаща всички нас само за продукт на случайността в един неодушевен космос, Библията учи, че всички хора са били създадени от Бога (вж. също Деяния 17:26). Не е случайно, че Томас Джеферсън отстоява равнопоставеността на всички хора точно защото са “създадени” от Бога. Ние сме равни в Господа и само в Него.

Въпреки че имаме един и същи Създател, това не означава, че сме еднакви. Дори идентичните близнаци не се държат точно по един и същи начин. В Посланието към коринтяните Павел говори за нашите различия и подчертава, че те не трябва да довеждат до чувство на превъзходство, а вместо това трябва да ни помогнат да осъзнаем нуждата си един от друг. “И окото не може да рече на ръката: Не ми трябваш; или пък главата на нозете: Не сте ми потребни” (1 Коринтяни 12:21).

Грехът също ни поставя под общ знаменател. На риторичния въпрос в стиха отговорът “никой” посочва трагичното и безнадеждно състояние на човечеството. Всички хора са слаби и смъртни и всички пари и власт на света не могат да променят това. Но в контекста на Писанието тази препратка към човешката греховност не трябва да довежда до отчаяние, тъй като Исусовата смърт на кръста и Неговото възкресение проправят пътя за всеки – независимо колко грешен – да получи обещанието за вечния живот. А този живот се получава само чрез вяра в Него, не чрез нашите дела.

“Ако човек не може чрез никое от добрите си дела да заслужи спасение, то тогава то трябва да е напълно по благодат, получавано от човека като грешник, защото той приема Исус и вярва в Него. То е напълно безплатен дар. Оправданието чрез вяра е безспорно. Всички спорове приключват веднага, след като се признае, че заслугите на падналия в грях човек в добрите му дела никога не могат да му спечелят вечен живот” (Е. Уайт, Вяра и дела, стр. 20 – ориг.).

“Делата им следват след тях” казва Откровение 14:13 да наградата на праведните. Само бъдещето ще свидетелства за истинската стойност на даден човек. Сега хората може да се хвалят с богатството си, с познанията си, с физическите си умения и може би всичко това е вярно. Но какво означава то в Божиите очи? Твърде често чертите, постиженията и делата, издигани от хората като важни или впечатляващи, се оказват безсмислена шлака, каквото всъщност са. Все пак, вижте някои от най-презрените герои (често в развлекателната индустрия), пред които се прекланят и благоговеят феновете. Това, пред което се прекланяме и превръщаме в свои идоли, предоставя мощно свидетелство колко паднали в грях всъщност сме ние.

Високото качество на нашите взаимоотношения няма да бъде демонстрирано от един-единствен сензационен акт на любов или жертва, а дългата и редовна поредица от малките постъпки, извършвани от нас ден след ден, търпеливо и сигурно. Ежедневната храна, поднасяна на брачния партньор, постоянното внимание към болен родител, непрестанните усилия в работата ви – всички тези смирени постъпки в живота са доказателство за автентичността на вярата ви. Трайната вярност е по-ценна от интензивните, но редки дела на любов.

Този принцип се оказва верен и за нашата връзка с Бога. По-трудно и по-ценно е да се живее за Бога, отколкото да се умре за Него, ако не по друга причина, то поне поради това, че за живота е необходимо повече време, отколкото за смъртта. Светията, живеещ за Бога, е по-велик от мъченика, умиращ за Него. Всеки може да претендира, „е вярва в Бога и Му служи; въпросът е: Това трайно ли е? Или, както казва Исус: “Който устои до край, той ще бъде спасен” (Матей 24:13).

Крадецът, който открадва хляб, го получава по-бързо от този, който е работил за него. Продавачът, лъжещ, за да продаде лошата си стока, може да забогатее по-бързо от честния търговец (ср. Притчи 21:5 със следващия стих). Но както твърди стихът, бъдещето ще превърне сладостта в “камъчета” и прибързано придобитото богатство ще стане бедност. Текстът дава няколко примера, за да илюстрира точността на това наблюдение:

1. Наследството (Притчи 20:21). Споменаването на наследство, получавано прекалено бързо (с което се загатва, че родителите са все още живи), следва осъждането на този, който проклина родителите си (Притчи 20:20). Връзката между тези два стиха е изключително важна. Сякаш синът (или дъщерята) проклина родителите си и желае смъртта им. Детето може дори да е направило заговор за убийството на родителите си, за да получи наследството им. Перспективите пред такова поведение са трагични: светилникът, на който сега се радва, ще стане “дълбока тъмнина” (нов превод на крал Джеймс) и проклятието, изричано против родителите, ще се обърне срещу него, “сетнината не ще бъде благословена” (стих 21).

2. Отмъщение (Притчи 20:22). Този стих се обръща към жертвата, която може би се изкушава да потърси отмъщение за извършеното против него зло. Съветът е просто да се “чака Господа.” Само тогава ще бъдете спасени, с което се загатва, че ако търсите отмъщение, вие поемате сериозен риск. Притчи 25:21, 22 акцентира върху същото наставление, използвайки метафората на натрупване на жар върху главата на врага – египетски ритуал, изразяващ покаяние и обръщане. Ако се въздържите от отмъщение, обещава Притчи 20:22, ще бъдете спасени от Господа и междувременно (добавя Притчи 25:21, 22) ще спасите и врага си, като по този начин победите злото чрез доброто (Римляни 12:21).

Характерът на човека се измерва по-малко с мъдростта и дори религиозното посвещение, отколкото с готовността да помогне на бедните и нуждаещите се. Характерът ви се състои не от това, което имате, а от това, което давате на ближния си. Кой сте за ближния си е мерилото на характер. Самарянинът, спасяващ своя ближен, е по-близо до Божието царство, от духовният свещеник (Лука 10:26-37). Книгата Притчи акцентира върху този приоритет и го обяснява.

Заради Бога: Първата причина това да стане наш приоритет, се крие в Самия Бог. Той предпочита човешкото състрадание към бедните пред религиозната ни ревност (Притчи 19:17; 21:13). Чувствителността ви към бедните и конкретните дела за тях струват повече в Божиите очи от всяко друго благочестиво ваше дело. Всъщност, Бог е лично заинтересуван от това дело – и то до такава степен, че когато даваме на бедните, ние сякаш даваме на Самия Бог (Матей 25:35-40).

Заради бедните: Втората причина се крие в самия беден, когото Бог е създал също като богатия (Притчи 22:2). Равенството на хората, основано на факта, че Бог е създал всички нас, прави бедния също толкова достоен за внимание, както и богатия. Ние трябва да обичаме ближните си такива, каквито са: същества, направени по Божия образ.

В същото време си помислете колко добре ви се отразява, когато помагате на хората в нужда. Нашето човешко естество е егоистично; ние по подразбиране сме склонни да се грижим за себе си, а не за другите. Като даваме от себе си, ние се научаваме да умираме за “Аз-”а и да отразяваме по-добре Христовия характер. А нима има нещо по-ценно от това?

Еврейската дума за “възпитание” идва от дума, която означава “съграждане” и “започване.” Всички тези значения се съдържат в еврейската идея за възпитанието: когато “възпитаваме детето” (Притчи 22:6), ние го съграждаме, слагаме начало и полагаме основите за бъдещето. Родителите и възпитателите носят отговорността да бъдещето на децата си и от там – за бъдещето на света. Това, което правим с децата си днес, ще повлияе на обществото за идните поколения.

Забележително е, че еврейската дума за “възпитавам” е същата, използвана и за “освещаването” на храма (3 Царе 8:63). Първоначалното възпитание принадлежи към същата перспектива, както и храмът; то оказва въздействие на нашето спасение, дори отвъд собствения ни живот. “На родителите е поверено великото дело на възпитанието и обучението на децата им за бъдещия, безсмъртен живот” (Е. Уайт, Детско водителство, стр. 38 – ориг.). Това възпитание има вечен ефект. Апостол Павел като че ли се позовава на този текст, когато хвали Тимотей за ранното му обучение в “свещените писания, които могат да те направят мъдър за спасение” (2 Тимотей 3:15).

Възпитанието може да се сравни със сеенето. Бъдещето на нашето общество и на децата ни зависи от онова, което сме посели. Ако нашите семена са били “беззаконие,” то тогава нашето възпитание (“пръчката”) ще се провали и ние ще пожънем бедствие (стих 8). Ако нашите семена докоснат сърцата на децата (стих 15), тогава пръчката на нашето възпитание ще изгони безумието от тях.

“Родителите трябва да са пример на истинност, защото това е ежедневният урок, който трябва да бъде отпечатан върху сърцата на детето. Непоклатимият принцип трябва да ръководи родителите във всички сфери на живота, особено във възпитанието и обучението на техните деца... Родители, никога не извъртайте; никога не изричайте неистина с дума или личен пример. Ако искате децата ви да са истинни, вие самите трябва да сте такива” (Е. Уайт, Детско водителство, стр. 151 – ориг.).

“Много бащи и майки като че ли си мислят, че ако хранят и обличат децата си и ги възпитават според стандарта на света, са изпълнили дълга си. Те са твърде погълнати от работата или удоволствията, за да направят възпитанието на децата си дело на живота си. Те не се стараят да ги възпитават така, че да използват талантите си за почест на техния Изкупител. Соломон не каза: “Кажи на детето по какъв път да върви и и не ще се отклони от него, дори когато остарее.” Вместо това казва: “Възпитавай детето отрано в подходящия за него път, и не ще се отклони от него, дори когато остарее” (Е. Уайт, Детско водителство, стр. 38– ориг.).

1. Размишлявайте върху идеята от Притчи 22:6. Защо трябва да сме внимателни в начина, по който прилагаме това? Тоест, много родители са се справили чудесно с възпитанието на децата си, но когато пораснат, тези деца вземат погрешни решения. Защо никога не трябва да забравяме за реалността на свободната воля и реалността на великата борба, като разглеждаме смисъла на този текст?

2. Разгледайте отново последния въпрос от частта за сряда. Какво ни разкрива това за самите нас, че получаваме такова удовлетворение, когато помагаме на другите, особено когато не получаваме нищо в замяна? Какво разбираме от тази истина за причината, поради която толкова много хора, разполагащи с голяма част от светските богатства, въпреки всичко се чувстват нещастни?

3. Въпреки че не сме равни по таланти, образование, опит и т.н., ние сме равни в най-важното: всички ние се нуждаем от кръста за спасение. Какво трябва да ни научи това за основната равнопоставеност и стойност на всички човешки същества? Нещо повече, как тази истина повлиява на отношението ни към другите хора?

Пол Браун и семейството му са истинско благословение за мене. Преди няколко години, когато се преместиха наблизо, дядо ми попита Пол дали ще може да кося тревата в двора му. Той се съгласи и скоро между мене и семейството му се създадоха приятелски отношения. Открих, че те са много приятни хора. Децата му Пейтън и Сторми са с чувство за хумор и приятелски настроени. Майка им Кристи е толкова добра и винаги готова да помага.

Веднъж попитах Пейтън защо никога не са си у дома в събота. Мислех, че е малко странно да не мога да работя за тях точно в този ден. Пейтън ме покани в тяхната църква и на мене ми хареса, но след известно време започнах да я пренебрегвам. След шест месеца отново се върнах в църквата – този път завинаги.

Присъединих се към клуба на Приключенците. Веднъж, на връщане от лагер, заедно с Пейтън и братовчед ми Хънтър си говорехме за училище. Двамата с Хънтър не харесвахме нашето училище, защото там момчетата постоянно се биеха. Хънтър каза, че се надява някой ден да отидем в християнски колеж. Пейтън попита: „Защо просто не се запишете в християнско училище?” Родителите ни се съгласиха да ни пуснат в адвентното училище в нашия град Елкинс, а Пол ни намери спонсори. Училището наистина ми харесва. Учителите са много добри, а учениците са добронамерени и никога не се бият.

Един ден на път за църквата Пейтън заяви, че иска да бъде кръстен. Двамата с Хънтър също пожелахме да се кръстим заедно с него. Минахме библейския курс заедно и се кръстихме на 2 ноември 2013 г.

Църковните членове са най-приятните хора, които някога съм срещал. Винаги ни посрещат добре. Пасторът Дон проповядва така, че винаги ме трогва. Хората там са като мое второ семейство.

Чувствам се благословен от това, че мога да познавам Църквата на адвентистите от седмия ден. Никой в моето семейство не се държи като адвентистите. Близките ми не разбират защо не правя някои неща, които преди съм правил. Вторият ми баща не може да разбере защо не ям свинско, след като винаги съм го използвал за храна. В началото ми беше трудно, но се радвам, че се вече не ми е необходимо. Виждам промяна в теглото си и в поведението си. Всичко стана по-добро след кръщението ми.