Джон Полийн

Съботноучилищни уроци за възрастни
Юли, август, септември 2012 г.

Мъртвите в Христос (1 Солунци 4:13-18)

Основна мисъл: Ап. Павел дава на солунците (и на нас) силна надежда за бъдещето - обещанието за Второто пришествие на Исус.

В библейския пасаж за тази седмица (1 Солунци 4:13-18) ап. Павел реагира на теологичното недоразумение сред солунците. Въпреки че не е съвсем ясно каква точно е била тази грешка, някои членове определено са разстроени по отношение участта на вярващите, които ще умрат преди завръщането на Исус. Изглежда, че въпросът засяга различията между починалите преди Пришествието и останалите живи, когато то ще бъде.

Тази седмица ще проучим какво знаем за ситуацията, накарала Павел да напише 1 Солунци 4:13-18. В този пасаж апостолът не само поправя недоразуменията от І в.сл.Хр, но и предоставя сериозна основа, на която могат да стъпят християните от ХХІ век. “Наистина Господ Йехова няма да направи нищо, без да открие Своето намерение на слугите Си, пророците” (Амос 3:7). Чрез пророческото служене на апостол Павел Господ ни открива чудесните истини за естеството на Второто пришествие.

Изучавайки тези стихове, с молитва размишлявайте върху невероятната надежда, съдържаща се за нас в тях.

В рамките на юдаизма от дните на ап. Павел битуват множество възгледи относно последното време. Един от тези възгледи се промъква във видоизменен вид и в солунската църква. Въпреки че не сме сигурни какъв точно е бил той, изглежда, е съществувало убеждението, че макар всички Божии верни да участват в “идещия свят”, само останалите живи в края ще бъдат взети на небето. Починалите ще възкръснат и ще останат на земята.

При такава верска система би било сериозно неудобство да умреш, преди да настъпи краят. Това би означавало също и раздяла между взетите в небето и оставените на земята. Ако солунците, на които апостолът пише, живеят до края на времето, те наистина ще се възнесат на небето при Второто пришествие на Исус, но ще трябва да оставят починалите си близки на земята (1 Солунци 4:13,14).

Ето защо не е изненадващо, че Павел започва 1 Солунци 4:13-18 с коментар за невежеството на църквата, вместо с “вие добре знаете”, което се среща на други места (1 Солунци 5:12, виж също 4:2). Относно пророчеството за Второто пришествие има важни неща, които църквата не знае и други, от които трябва да се отучва. Като се замислим за пророчеството, трябва да не забравяме, че то не е дадено, за да задоволява любопитството ни за времето и подробностите на събитията от последните дни. Целта му е да предостави насърчение и смисъл, особено сред страдания и загуби.

Правилно разбрани, пророчествата на Библията имат променяща живота сила. С други думи, въпреки че като адвентисти е важно да вярваме (което означава да вярваме в библейските пророчества), още по-важно е да живеем като такива.

Защо солунските вярващи скърбят така, сякаш нямат надежда? Основният фактор може би е краткото време, прекарано от ап. Павел с тях. Знаем, че той говори за смъртта и възкресението на Исус (Деяния 17:3). Има доказателства, че говори и за последните събития, даже наставленията му да са погрешно разбрани. Но той може би не разполага с достатъчно време, за да им разясни изцяло въпросите, свързани с възкресението.

Още един елемент е езическият произход на повечето вярващи, на които Павел пише (1 Солунци 1:9). Въпреки че мистерията на религиите от онова време предлага някакви представи за живот след смъртта, повечето езичници нямат тази надежда. Красноречив пример за това намираме в писмо от ІІ век: “Ирене до Таонофрий и Филон, желая ви утеха. Съжалявам и скърбя за починалия така, както плаках за Дидимас. Всички неща, които бяха подходящи, аз извърших, както извършиха и домашните ми Епафродит и Термутий, и Филион, и Аполиний, и Плантий. И все пак никой нищо не може да направи срещу това. Ето защо утешавайте се един друг. Желая ви успехи” (Цитирано в Адолф Дайсман. Светлина от Древния Изток, стр. 176).

Каква ирония! Това писмо, адресирано до майка, изгубила сина си, приключва със същите думи, както и 1 Солунци 4:18, даже и да са радикално изопачени. Утешавайте се един друг, въпреки че няма надежда? Точно това казва тя! Какъв контраст с онова, което Павел разкрива пред солунците!

Целта на апостола с този пасаж е очертана с контрастните фрази в началото и в края. Той пише, за да може те да не скърбят като онези, които нямат надежда (1 Солунци 4:13). Възнамерява истината за естеството на Второто пришествие да им даде славно основание за взаимна утеха във време на загуба (1 Солунци 4:18).

Някой някога е казал: “В дългосрочен план всички ние така или иначе сме мъртви”. От чисто човешка гледна точка това е вярно. Но от библейска перспектива този възглед е твърде късоглед.

В стих 14 ап. Павел предлага решение на проблема с безнадеждната скръб. В оригиналния език той описва починалите вярващи като “заспали чрез Исус”. Въпреки че заспиването е често срещана метафора за смъртта в Новия Завет, обичайният израз за смъртта на вярващия е “заспал в Исус” или “в Христос”. Добър пример за това е “мъртвите в Христос” от стих 16.

Вторият въпрос, свързан с този стих, е идеята, че Бог ще “приведе с Него” заспалите. Някои смятат, че тази фраза означава, че починалите в Христос (и както допускат, отишлите в небето при смъртта) ще дойдат с Исус, когато Той се завърне. Но това тълкуване противоречи на учението на Павел от стих 16, че възкресението на мъртвите праведни настъпва при Второто пришествие, а не по-рано.

Можем да разберем думите му, ако обърнем внимание на основната идея на Павел. Той прави паралел между смъртта и възкресението на Исус и смъртта и възкресението на вярващия. За апостола възкресението на Исус е гаранцията, че всички вярващи също ще бъдат възкресени при Второто Му пришествие (виж също 1 Коринтяни 15:20-23). Теологията на Павел е последователна. “Ако вярваме” (1 Солунци 4:14) в смъртта и възкресението на Исус, би трябвало да вярваме и във възкресението на тези, които са починали като истински Негови последователи.

Така че Павел използва фразата “чрез Исус” по същия начин, както и “в Исус” в стих 16. Идеята, която отстоява тук пред солунците, е, че техните мъртви братя и сестри няма да останат на земята, когато живите праведни се възнесат на небето. Всички ще се възнесат заедно (Йоан 14:1-3). Бог не “довежда” възкръсналите християни на земята при Второто пришествие на Исус. Той ги извежда от гробовете им и заедно с живите, ги “отнася” в небето. Както възкресението на Исус предшества възнесението Му в небето, така ще бъде и с Неговите верни последователи.

В 1 Солунци 4:13 – 5:11 ап. Павел надгражда върху ученията, които Исус проповядва на земята. Има повече от дузина паралели между пасажите за времето на края и твърденията на Исус, записани в евангелията от Матей, Марк и Лука. Но когато говори за “Господнето Слово” в 1 Солунци 4:15, апостолът има предвид твърдение на Исус, което не е записано в нито едно от четирите евангелия, но което той е запазил за нас (ясен пример за същото намираме в Деяния 20:35).

Второто пришествие е шумно събитие. То е съпроводено със заповедния вик на архангел и със звука на Божията тръба. Всички ще го видят и чуят (Откровение 1:7; Матей 24:31; Йоан 5:28,29; Деяния 1:9-11).

Но ключовият момент за Павел тук е последователността на събитията при завръщането на Господ Исус Христос. Солунците вярват, че смъртта преди идването Му би причинила някакво неудобство във вечността, може би вечна физическа раздяла от тези, които биха дочакали живи завръщането на Христос.

В този текст апостолът уверява солунците, че живите вярващи няма да “предварят” или да имат някакво предимство пред починалите. Първо ще възкръснат мъртвите в Христос (Откровение 20:4-6). Това се случва преди живите да се възнесат да посрещнат Исус във въздуха (1 Солунци 4:17). Праведните мъртви възкръсват и получават безсмъртие заедно с тези, които са останали живи до Пришествието.

Този пасаж не казва, че вярващите отиват в небето, когато умрат. Ако Павел беше поучавал солунските вярващи, че починалите им близки са в небето, защо да скърбят и защо той просто не им го каже? Вместо това утехата, предлагана тук от него, е знанието, че възкресението отново ще ги събере заедно с онези, които те обичат.

Както посочихме по-рано, целта на пророчеството не е да задоволи любопитството ни за бъдещето, а да ни научи как да живеем днес. Според ап. Павел последователността на събитията от времето на края има практически приложения за ежедневния християнски живот. Пророчеството е ценно само до степента, до която повлиява върху отношенията ни с Бога и помежду ни. В този случай апостолът изяснява събитията от последното време, за да утеши хората, изгубили близките си.

Според този текст вярващите се присъединяват към Исус във въздуха, за да бъдат вечно заедно с Него. Това е ключовата тема в случая. Текстът мълчи по въпроса къде отиват всички след първоначалната среща във въздуха. Ап. Павел не заявява, че при Второто пришествие Исус и вярващите ще се спуснат на земята и ще царуват тук. В рамките на самия пасаж движението на светиите е само нагоре. Мъртвите вярващи първо възкръсват от гробовете си. След това те и живите вярващи се възнасят заедно, за да посрещнат Господа във въздуха.

Павел предоставя по-нататъшна информация в 1 Коринтяни 15:23, 24. Там той прави силен паралел между опитността на Исус и тези, които са “в Христа”. Исус възкръсва и се възнася на небето като “пръв плод”, с което се загатва, че тези, които са „в Него”, ще преживеят същата опитност.

Непосредствената дестинация на светиите е разяснена извън писанията на ап. Павел, а именно в Йоан 14:1-3. Когато се завърне, Исус ще вземе учениците Си, за да бъдат там, където е самият Той (в небето). Господ не идва, за да се присъедини към тях там, където са те (на земята). Ето защо адвентистите вярват, че по време на хилядата години след завръщането на Христос (Откровение 20:4-6) праведните ще бъдат с Него в небето, нечестивите ще са мъртви и Сатана ще е „затворен” на земята, където няма да има кого да изкушава и да убива. Чак след събитията, свързани с Милениума, верните се завръщат на земята, за да живеят на нея (2 Петрово 3:13; Откровение 3:12).

“Мнозина тълкуват този пасаж (1 Солунци 4:14)в смисъл, че спящите светии ще дойдат с Христос от небето. Но апостолът иска да каже, че както Христос е възкресен, така Бог ще повика мъртвите светии от гробовете им и ще ги вземе със Себе Си в небето” (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

“Солунците се хващат с желание за идеята, че Христос ще дойде да преобрази живите вярващи и да ги вземе при Себе Си. Внимателно пазят живота на своите приятели - да не умрат и да не загубят благословението, което ги очаква при идването на техния Господ. Но един след друг любимите им близки са отнемани. Те с мъка гледат за последен път лицата на мъртвите си, едва осмелявайки се да вярват, че ще ги срещнат в бъдещия живот.

Когато писмото на ап. Павел е отворено и прочетено, думите, разкриващи истинското състояние на мъртвите, дават голяма радост и утеха на църквата. Апостолът посочва, че при идването на Христос живите няма да се срещнат със своя Господ преди заспалите в Исус” (Пак там).

1. Обсъдете какво означава “да живееш като адвентист”. Кое в нашите отличителни вярвания трябва да съществува като нещо отличително и в начина ни на живот?

2. Помислете си за грехопадението, за спасителния план и обещанието за вечен живот. Какво е направил и прави Исус, за да ни даде надежда и обещание, че смъртта няма да е вечна? Какви основания имаме да вярваме в онова, което Той е направил за нас? Как възкресението на самия Исус ни предлага великата надежда, че и ние ще възкръснем, ако смъртта ни вземе, преди Той да се е върнал? Как можем да черпим утеха от спасителния план, особено когато смъртта изглежда толкова необратима, толкова пълна, толкова неумолима?

3. Какво означава за вас лично пасажът за тази седмица? Как ви кара да се чувствате и каква надежда и обещания намирате в него?

В пасажа за тази седмица ап. Павел поправя множество недоразумения, свързани със състоянието на мъртвите и със събитията около Второто пришествие на Господа. Когато Исус се завърне, първо ще възкръснат мъртвите в Него, след това всички вярващи ще се възнесат заедно, за да Го посрещнат във въздуха. Вярващите могат да черпят голяма утеха, знаейки, че раздялата с вярващите обични е само временна.

„Какво си решила да правиш?”, попитал съпругът на Миталин.

„Ще стана адвентистка”, отговорила тя колкото се може по-твърдо. Миталин знаела, че нейният съпруг, съседите и почти всички, които познавала, ще се възпротивят на нейното решение. Не можела обаче да чака повече.

Тя била учена, че адвентистите са лоши хора, които поддържат фалшиви учения. Сестра й се омъжила за адвентист. Миталин се зачудила какво точно представляват адвентистите. И когато сестра й я поканила на евангелизаторско събрание, тя се съгласила да отиде.

Чула само последната тема от поредицата, но точно тази тема я убедила, че това е истината. Опитвала се да забрави за проповедта, но не преставала да мисли за нея. Миталин не можела да чете и затова нямала възможност да докаже или да обори казаното от пастора. Все пак, усещала, че Святият Дух й говори.

Убеждението било толкова силно, че накрая се предала. Когато казала на съпруга си, че иска да стане адвентистка, той побеснял. Отглеждал прасета, а нейната работа била да ги храни. Не й позволявал да ходи на църква в събота, затова на нея й се налагало да се измъква тайно, за да посещава молитвените събрания в средата на седмицата.

Веднъж, докато разговаряла със съпруга си за своето желание да спазва съботата, Миталин видяла ярка светлина и думите: „Помни съботния ден, за да го освещаваш.” Макар, че никога не била учена да чете, разбрала значението на тези думи. „Достатъчно – казала си тя. – Ще стана адвентистка.”

Миталин имала конфликти със семейството и приятелите си. Често се молела: „Господи, покажи ми пътя.”

Случило се така, че няколко от прасетата избягали и били убити от кучета. Тези, които не избягали, започнали да измират. „Господи – помолила се тя. – Ако Ти си зад всичко това, спаси поне едно от тях.” Само едно оцеляло. Когато разбрал какво се е случило, съпругът й не само се съгласил да я пуска на църква в събота, но самият той започнал да я придружава.

Миталин и 8 от нейните 10 деца са адвентисти. Съпругът й продължава да посещава църквата заедно със семейството си. Миталин споделя вярата си в родното си село и няколко души, включително един протестантски пастор, са станали адвентисти.