Аз съм библейска работничка и взимам присърце евангелизаторската работа. Веднъж Бог ме подбуди да започна да работя с една необикновена група хора.

По пътя към работа спрях до вратите на църковния офис и погледнах момчетата, които стояха наблизо. Знаех, че повечето от тях са бездомни – защото така са избрали или просто защото така са се стекли обстоятелствата в живота им. Някои бяха избягали от домове, изпълнени с насилие, или от условията на ужасяваща бедност. Чудех се дали майките им липсват. Обърнах се и тръгнах нервно към тях.

„Здравейте“, поздравих ги аз с усмивка.

Погледнаха ме с любопитство, чудейки се какво ли възнамерявам да направя.

Знаех, че много от тези момчета бяха пристрастени към наркотиците или алкохола. Бях сигурна, че всички те са гладни. Имаха нужда от семейство или поне от майка, която да се грижи за тях и да им показва кое е добро и кое – лошо. Бог ме подтикна до опозная тези младежи и да споделя Неговата любов с тях. „Аз съм майка ви – казах смело. – Бих желала да ви опозная.“

Момчетата обаче бяха резервирани и нервни. Знаех, че макар и да не са големи, те бяха по-силни от мене и можеха лесно да откраднат чантата ми или да ме наранят, ако пожелаят. Продължих да се усмихвам и да говоря. След няколко минути и аз, и те се чувствахме по-спокойни. Поканих ги да дойдат с мене да седнат под дървото, за да можем да поговорим още малко.

Те се поколебаха, но накрая дойдоха и седнаха. Разказах им малко за себе си, след което им обясних, че Бог обича всеки един от тях. Отпуснаха се и започнаха да говорят за себе си. Поканих ги да се върнат на същото място следващата седмица.

Следващия понеделник донесох храна със себе си. Знаех, че момчетата са винаги гладни, особено бездомните, които не са виждали домашно приготвено храна от дълго време. Повечето от тях се прехранваха от просия или от отпадъците от фурните.

Направих им фуфу (традиционно блюдо в Африка) и супа. Когато пристигнаха, момчетата помирисаха храната и аз видях усмивките по лицата им. Те се нахвърлиха на яденето, а после отново поговорихме. Някои от тях ми имаха достатъчно доверие, за да споделят, че фуфу не е от любимите им ястия, и да ме помолят да приготвя нещо различно. Опитах се да разнообразявам храната всяка седмица, за да има по нещо за всеки вкус. На момчетата това им хареса.

Продължението следва.