Кухата паста

Дик имаше лошия навик винаги да взима най-хубавото и най-голямото за себе си. Неговите братя Том и Робърт му се присмиваха за това, обиждаха го, караха му се, но той не разбираше от дума.

На майка му й беше много мъчно за това, особено когато ги поканеха някъде на гости. Тогава той засрамваше цялото семейство с лакомията си. Какво да се направи? Майката поговори по този въпрос със сестра си, която живееше наблизо.

След няколко дни момчетата бяха приятно изненадани - получиха покана за обяд от своята леля, която беше много добра готвачка. Като си спомняха с какви вкусни неща ги беше гощавала, те с нетърпение чакаха деня, когато щяха да й отидат на гости.

Най-после определеният ден дойде, дойде и времето за обяд - което Дик чакаше с особено голямо нетърпение.

Масата беше отрупана с чудесни неща: баници, кексове, плодове, пасти, шоколади - всичко, каквото едно дете може да си пожелае.

Дик поглъщаше с очи лакомствата. И ето че зърна една чудесна ябълка в средата на фруктиерата. Да, това беше най-голямата и най-хубавата ябълка, каквато беше виждал някога. Той веднага реши на всяка цена да я вземе за себе си. Огледа също и другите неща и реши кое от всичко да си избере, когато поднасят лакомствата.

Ето, гостите заеха местата си около масата и всички започнаха да се хранят. Първо беше поднесена супата, както му е редът, но на Дик не му се ядяха такива неща. Той искаше голямата паста, която беше видял на другия край на масата. Дали ще успее да я грабне, или пък Ники ще я вземе пръв?

Най-накрая пастите бяха поднесени. Том и Робърт си взеха по едно малко парченце и ги загризаха. "О, колко са хубави отвътре - помисли си Дик, - само да мога да си грабна най-голямата."

Дойде и неговият ред. Най-голямата паста си беше все още там и той, разбира се, радостно я грабна.

Но го очакваше страшно разочарование. Когато леко я натисна с виличката, тя веднага хлътна. Вътре цялата беше празна!

Бедният Дик! Сълзи изпълниха очите му, но изглежда никой не забеляза какво се бе случило и той трябваше храбро да схруска само двете корички - горната и долната, без да може да каже нещо.

В момента раздаваха кекса. Дик помисли, че сега ще си навакса и отново взе най-голямото парче.

Но нещо като че ли ставаше с този пусти кекс! Отвън изглеждаше много вкусен но хапнеш ли го - горчеше като хинин. Какво ли е това? - помисли си той. - Та леля му беше такава добра готвачка. И освен това на другите въобще не изглеждаше да им горчи! Не е честно! Но не посмя да каже нищо от страх да не му се смеят.

Дойде ред на плодовете. О, колко благодарен беше Дик, че този път започнаха да поднасят от неговия край на масата. Беше сигурен, че ако бяха почнали от другия, Том сигурно щеше да вземе онази голяма ябълка. Но този път той беше пръв! И добре щеше да се възползва от това!

Поднесоха фруктиерата пред Дик, той протегна ръка и я пъхна в средата на купа от плодове. По масата изпопадаха круши и ябълки за голямо изумление на майка му, но в края на краищата той измъкна своята ябълка.

Зъбите му бързо се забиха в приятния на вид плод, но уви! Нещо отново като че ли не беше в ред. Той взе ножа и я разряза на две. За негово голямо учудване цялата отвътре беше гнила.

Все още никой не беше забелязал нещастието му и нещо повече - никой от нищо не беше недоволен. Нещо повече - на всички изглежда им беше страшно вкусно.

Най-после дойде ред и на шоколадите. Дик беше взел вече да се отчайва. "Ще трябва да си наваксам загубеното, затова ще взема онези двата най-хубавите в средата" - рече си той и веднага изпълни намерението си.

- Ах! - сепна се момчето и цялото се изчерви от разочарование. - Какъв ужасен вкус! Преглътна с мъка и опита веднага другия шоколад, за "да си оправи вкуса", но с него работата беше още по-зле.

На път за вкъщи Робърт похвали прекрасната вечеря.

- Какво й беше прекрасното? - промърмори Дик.

- Как, не ти ли беше вкусно? - учуди се Робърт. - Изглеждаше, като че ли ти е нещо неудобно, какво има?

- Какво има ли? Всичко беше толкова лошо, макар че винаги вземах това, което изглеждаше най-хубаво.

- Може би точно в това е била причината, Дик! - каза Робърт с вид на човек, който знае нещо. - Мисля, че ако бях на твое място, следващия път бих оставял най-хубавото и най-голямото за някой друг.

Тази нощ Дик дълго стоя буден. И то по две причини. Едната беше болката "под лъжичката". А другата - съветът, който Робърт му беше дал. Той обмисли всичко и реши, че най-добре и най-безопасно за него в бъдеще е да прави така, както му беше казал брат му.