"Към Мене погледнете     
и спасени бъдете..."

Екипът на sdabg.net

Отзиви

Регистрация
на сайт


Банери

[Опитности]

Опитност на една майка


Когато разказвам тази история винаги плача, но сега няма да видите сълзите ми...

Беше ноемврийски ден в който отново бяхме сами, аз и моето малко бебе. Беше студено и нямаше дърва за печката. Пуснах електрическата, но огромното помещение едва ли можеше да се отопли с тази малко печица.... Бебко заспа следобеда и мислех, че всичко ще е наред въпреки грипа, за който бяхме чули че се разпространява. Бащата пак беше се измъкнал нанякъде, може би в съседите, които кашляха, може би в игралната зала на ротативките, където се правеше на великия играч от Лас Вегас... де да беше така...

Като всяка майка се притеснявах за детето си и се молех да не се разболее, защото условията, в които бяхме не бяха завидни...без топлина., без пари......без обич....

Но разбира се, злото не ни подмина. Бебето се събуди и гласчето му беше някак особено, виещо и като го пипнах цялото гореше… Какъв ужас за първи път го виждах болно, а беше само на 10месеца. Намерих кой да изпратя за панадол и мислех, че ще се разминем лесно с настинката и температурата, но уви… нещата се влошиха толкова бързо, че нямаше време за чакане и мислене… късно вечерта тръгнахме за болницата....

Там ни изпратиха на снимка и казаха, че ако не може да диша да седим и да чакаме в някакво претъпкано помещение дето имаше много болни и не знам точно как им пускаха през някакви маркучи кислород,, нямаше време за чакане...ами ако спре да диша". Тичахме към кабинета със снимките и се оказа, че положението е наистина зле - гърлото се беше подуло страшно и трябваше да я приемат в болницата, в интензивното отделение и да я лекуват.Попълнихме някакви документи и оставих детето, като мислех, че влизам и аз с нея, но лекарката ми каза, че не можело...аз трябваше да си отида и да не се тревожа, че щели да направят всичко, за да я оправят.

Не може да бъде, тия хора как си мислеха, че мога да я оставя сама... вече за нищо на света не можех да я оставя, тя беше част от мен, и не можех да живея без нея... молих ги, плаках, но не помогна... казаха ми да си вървя и повече да не настоявам.

Тръгнах си, но не за в къщи, бях решена да стоя там, до вратата и да наблюдавам къде ще я сложат и какво ще правят. Имах късмет, че беше нощ, а вътре имаше осветление и през прозорците се виждаше всичко. Обикалях от прозорец на прозорец и наблюдавах... видях я, разбрах къде ще я сложат.Те не заеха, че ще остана там и ще следя всичко. Бащата искаше да си ходим, но аз не бях съгласна. Казах му, че ако иска може да си тръгва, а аз няма да мръдна от там, ако трябва да седя и 1 седмица. Той се примири и реши да остане и си седна в колата. Аз намерих голям камък и го придърпах до прозореца на стаята, където беше моето малко бебенце.Бяха го сложили на системи и беше се поуспокоило като чели. И аз малко се поуспокоих, като видях че нещата са под контрол. Ядосвах се на лекарката и тия сестри, дето ми забраниха да вляза. Сигурно, ако ме бяха видели, че съм решила да стоя отвън, биха ме сметнали за луда, но не ме интересуваше никой и нищо... там ще стоя и толкова. На прозорците имаше метална решетка отвън, пробвах да се покатеря на нея и успях, така виждах по добре нещата.

На другата сутрин имаше визитация и аз наблюдавах. Тъкмо се бях покатерила и лекаря вдигна глава и ме видя....стана ми неудобно и слязох. Седях си на камъка и лекичко през един процеп следях всичко... Детето, което лежеше на другото креватче, явно беше много зле, то беше с майка си, а тя плачеше... За миг настана голяма суетня там, нещо се случваше...всички тичаха, махнах се от прозореца да не смущава и моето присъствие, мисля че вече разбраха, че съм там.След малко чух вой на майката, която стенеше зловещо и разбрах, че става нещо много лошо.Това чуждо нещастие ме жегна дълбоко, защото знаех, че и аз можеше да съм на нейното място и усетих болката на тази жена. Да, наистина това беше последния миг на нейното дете - то почина...преливали му бяха кръв и този път не се подобрило...то беше станало ангел.

След малко дотича бащата и всички роднини, всички с разкъсани от болка сърца... Боже колко мъка има по света... После видях как го изнесоха... Видях как му носеха вещите... Ако бях на мястото на тези хора, мислех че по-добре да бях умряла, едва ли можех да издържа това... Мисля, че от това събитие, лекарките и сестрите бяха станали по великодушни към мен и една ми отвори прозореца и ми показа бебето, за да съм по-спокойна. Благодаря им за този жест. Лечението продължи. По едно време малкото започна да плаче силно и да се мята в леглото, където беше овързано с разни маркучи и системи... изплаших се... почнах да обикалям сградата и да търся с очи през прозорците някой, на който да извикам да види какво става. Видях една сестра, която не питаеше добри чувства към мен, но и почуках, казах и да погледне детето... Тя се намуси заради това, че следя всичко... дойде в стаята оправи системите и извади една дебела лепенка, с която залепи процепа между прозореца и щората от където наблюдавах. Ядосах и се, но какво да правя, ще подслушвам тогава. Аз съм майка и успявам инстинктивно да усетя всичко.няма да мръдна от там, каквото и да става. Дойде отново нощта, аз пак седях там. Всичко друго нямаше значение...не бях се прибирала 2 дни, не ядях не спях, не ходех до тоалетна... не исках да се отделя нито за миг....

Не минаваше никой по улиците през нощта... беше студено... бях с дългото си кожено палто, но някак и то не можеше да ме стопли, мислех само за това, което видях този ден - за майката, която вече нямаше да има дете, за смъртта, за злото което е около нас...Нощта беше черна.

Ами, ако и на мен ми се случи това? Не исках да си го представя... Спомних си за молитвите на баба ми, за всичко което знаех за Бога, който спасява, който възкресява, който се намесва когато трябва и оправя нещата... Да! Това беше решението! Сега или никога, трябваше да Го моля, да прося, да искам, да благодаря....да настоявам, да не го пусна, докато не ми даде това, което искам. СЕГА! Изведнъж паднах на колене....там в нощта, сама със своята мъка и Го молих, плаках, исках, обещавах, всичко което се сетих че мога да обещая... Спомних си закона, който Бог даде на Мойсей на Планината Синай... да, обещах,.че ще го спазвам... ще правя всичко, което поиска от мен само да остави детето ми живо... каквото и да ми коства това в проклетия ми земен живот, щях да го изпълня... ОБЕЩАХ... почувствах огромно облекчение... усетих, че нещата ще се оправят. Никога преди това не бях толкова уверена както сега... Почувствах, че товара ми падна отведнъж. Знаех, че понякога никой човек, нито лекар, нито близък не може да ти обещае, че ще оправи нещата, че ще ме успокои,.но ТОЙ го можеше... Утеши ме... Знаех, че е отговорно и че от това зависи живота на детето ми и че трябва да спазя всички поети отговорности и обещания....

Да, направих го, и до сега го правя и знам, че не съм сгрешила... защото имам един велик Бог на моя страна, и че избрах това, което спасява, а не което убива... защото в него живее любовта, а тя е най -великата сила... На следващия ден ме извикаха от болницата да постъпя и аз при детето си. Тя ме гушна и не искаше да се отдели нито за миг от мен... по цял ден седяхме прегърнати и знаехме, че всичко е вече наред. Вече няма страшно... От този миг почувствах, че каквото и да се случи занапред, нещата винаги ще се оправят и нищо не може да попречи на Бог да си свърши работата. Ние бяхме негови!